СЛУШАЙ ТУК

На 4 юли 2008 г. британските хард рок законодатели Def Leppard изнесоха първия в историята си концерт в България. Броени минути преди да се качи на сцената, вокалистът Джоузеф Томас Елиът даде ексклузивно, мега-пространно интервю за аудиторията на предаването "Кречетало", излъчвано всяка неделя от 12:00 ч. по Тангра Мега Рок, чийто пълен текст ви предлагаме тук:

Васил Върбанов: Още ли живееш в Дъблин?

Джо Елиът: Да.

В. В.: И така вече цели 15 години?

Дж. E.: Всъщност се преселих в Дъблин през 84-а, така че по-скоро 24 години.

В. В.: Наистина ли се премести там заради по-ниските данъци?

Дж. E.: Не! Преместихме се, защото английските данъци бяха най-високите по онова време. Но иначе можехме да се преместим където и да било другаде. Получавах предложения от екзотични места като Люксембург и Мюнхен, ха-ха-ха... Обаче нашият осветител беше ирландец и ни каза: "Трябва да дойдете в Дъблин за една-две седмици, просто да видите как е." Там също говорят "английски", ха-ха-ха, карат от същата страна на пътя, имат fish and chips, BBC, Радио 1... В случая идеята беше да се махнем от Англия, а не непременно да отидем в Ирландия. Това с по-ниските данъци, буквално казано, е мит. Може би плащаш по-ниски данъци върху приходите от издателски права, но това касае основно ирландците, там те все още поощряват социално слабите поети и художници, а не милионерите. Само да ви кажа, приятели - само за миналата година платих толкова данъци, колкото баща ми би платил за целия си живот, ако беше живял 230 години!

Така че - не, преместих се в Ирландия, защото там ми харесва. Живях в Лондон в продължение на 3 години и се запознах едва с четирима души. С двама от тях живеехме в една и съща къща, а другите двама бяха техни приятели. Срещнах и някои други, но никой дори не си даде телефона. Когато след това отидох в Дъблин, само за 10 дни вече се бяхме сприятелили с хората от U2 и целия им екип, а също и с Clannad, с една група на име Moving Hearts, още една - Plangsty, а и Simple Minds по това време работеха там. Звъняхме им по телефона и те също ни се обаждаха, и то още преди да сме станали известни, защото албумът “Hysteria” още не беше излязъл, а в Ирландия не бяха и чували за “Pyromania”. Така че си се разхождахме по улиците и никой не ни разпознаваше, не знаеха кои сме. Всичките тези музиканти ни се обаждаха: "Ей, ще ходим някъде да вечеряме - искате ли да дойдете с нас?" Бяха много любезни, защото знаеха, че сме музиканти - чужденци в една чужда страна. Бяха изключително гостоприемни. Боно дойде при мен на един концерт на Simple Minds, даде ми телефонния си номер и ми каза: “Виж, ако има нещо, каквото и да е, с което да ви помогнем - обади ми се, ще те свържа с хората в нашия офис и ще оправим всичко”. Такова нещо не може да се случи в Лондон.

Това беше искрата, която ме запали, а след това, когато излязох от града и видях провинцията, всичко страшно ми хареса - имаш красив, космополитен град, столица на вода, с невероятни бохемски ресторанти и в същото време и KFC - каквото предпочиташ - но като пропътуваш само 20 минути, се връщаш 200 години назад - с овцете, старите замъци и така нататък. На улицата, където живея, има комбинация и от двете - отпускам се, когато искам да съм далеч от всичко това, но когато искам да пия до 6 часа сутринта, знам много места, където веднага ще ме приемат. Толкова по-приятно е от Ню Йорк.

В. В.: Кажи ни, в онези години - не в самото начало, в края на 70-те, а малко по-късно, когато още не бяхте станали толкова големи и известни, колкото сте сега, но все пак вече усещахте във въздуха мириса на успеха - спомена Боно и Simple Minds, групи от малко по-различна сцена - тогава отнасяхте ли се с тях от позицията на по-здрава рок група като към по-меки агенти?

Дж. E.: Не, не, никога не съм възприемал U2 като мека група. Вижте, има много опити да се поставят групите в разни категории - и когато го правиш е добре да поставиш групата в точната категория. Ето - глупаво е да наричаш нас хеви метъл група. Казвам това с ръка на сърцето си - ако съберете на едно място Леми, Стийв Харис и Скот Йън от Anthrax и ги попитате дали Def Leppard са хеви метъл, ще си умрат от смях. По същия начен аз ще започна да се смея, ако някой ми каже, че Simple Minds или U2 са метъл групи. Но те са РОК групи. Те са рок групи, макар и по различен начин от UFO или Thin Lizzy, но това си е все така рок. Ние сме в същия формат като Judas Priest и Rolling Stones. Но си е рок - барабани, бас, две китари и един вокалист. Нашите корени обаче не са в блуса, така че тук може да се намери един нюанс в общото усещане. Ние идваме по-скоро от ерата на глем рока.

Знам като абсолютно достоверен факт, че момчетата от U2 обожават някои от нашите песни. Говорил съм с Лари Мълен в продължение на часове по тази тема и той ми е признавал, че е правил дисекция на някои наши парчета като “Animal”, “Sugar” и така нататък, и ми го е демонстрирал докато пием бира. Бях изненадан, че изобщо ги е слушал. Но всъщност фактът, че те правят музика като своята - U2, не означава, че не могат да слушат Def Leppard, Кейт Буш, Том Уейтс, Лу Рийд… Е, може да не обявяват открито в пресата всичко, което слушат, защото за някои няма да е много куул, но аз знам, че слушат. Чели ли сте биографията на U2? Там Боно разказва как веднъж го качили на стоп някакви момчета и те слушали в колата “Pour Some Sugar on Me”, и той го слушал - хванат в капана на колата, където слуша музика, която избират други. И ето, че бил осенен, получил просветление какво точно липсва на U2 - не конкретната песен, разбира се, а ЗВУКЪТ! И започнал да кара онези момчета да му пускат парчето отново и отново...

Винаги има известно застъпване и то не непременно е очевидно. Хората са склонни да свързват примерно Боно с Брус Спрингстийн или Майкъл Стайп, а мен пък ме слагат в един лагер с Джон Бон Джоуви, Дейвид Ковърдел, Робърт Плант. Хората обичат да категоризират, ние обаче не. Робърт Плант си говори с Боно, аз си говоря с Боно. Боно си говори с мен, аз си говоря с Робърт Плант. Говоря си с Майкъл Стайп. Играя голф с басиста на R.E.M.. Играя голф и с Глен Типтън от Judas Priest. Има различни страни на това да бъдеш в една група и не е задължително всички да са свързани с музиката, която свириш. Имаме много общи неща помежду си - дори и да не са от музикална гледна точка.

В. В.: Преди няколко месеца в едно английско списание имаше жестока снимка на вас тримата - ти, Леми и Ковърдейл.

Дж. E.: Да - снимахме си някъде в Италия през 2006 г.

В. В.: Идеята очевидно е: старите кучета на британския рок. Ясно е, че на вашите концерти продължават да идват и млади хора, но интересното е друго - има ли някакво противоречие между вашето поколение и по-младите музиканти?

Дж. E.: Не, не. Не изпитвам никакво чувство за съревнование, въпреки че медиите се опитват да вмъкват такива неща. Медиите винаги говорят за състезание. Знаете ли колко много пъти са ме питали дали има съревнование между нас и Whitesnake? Не, няма никакво съревнование - даже тръгваме на ко-хедлайнърско турне, като съюзници. Да се търси състезание е също толкова глупаво, колкото да се търси съревнование между британската и американската армия в Ирак. Те работят заедно за една обща цел. Това, което се опитваме да постигнем ние, е едно плюс едно е равно на три. Ние сме голяма група и те са голяма група - заедно ставаме още по-големи. Обединени, спектакълът става още по-голям. За хората трябва да е очевидно защо става това, а ние сме доста напред в тази игра.

При състоянието, в което се намира в момента музикалният бизнес, единственото нещо, което оцелява и дори процъфтява, е свиренето на живо. Ние правим такива ко-хедлайн или двойни турнета, наричайте ги както искате, вече от 4 - не, дори 5 години в Щатите... всъщност 3-4 години, както и да е. Брайън Адамс, Journey през 2005-6 г. бяха блестящи, наистина блестящи както за нас, така и за тях. Сега да го направим с британска група в Англия, а и в Европа беше най-логичното нещо. Ще видите как в следващите 3-4 години много групи ще направят същото. Ние просто бяхме първите - всъщност дори не бяхме първите, по-скоро първи го приложихме тук, в Европа. Направихме го, защото на нашите концертни агенти в Америка през 2004 г. им дойде блестящата идея да вкарат в един и същ концерт Боб Дилън и Уили Нелсън. И знаете ли защо? Защото, когато бейзболният сезон свърши в Америка, тези огромни терени си стоят празни цяло лято и нищо не се случва. Именно затова им дошла идеята - а защо да не ги наемем и да ги ползваме в рокенрол индустрията? Струват по-евтино, носят пари, които иначе нямам как да влязат там, изобщо - всички печелят. Боб Дилън и Уили Нелсън правят концерти, като през вечер се редуват кой да се качва на сцената последен. Аз чета и не мога да повярвам - Боб Дилън, великият Боб Дилън свири като подгряващ на Уили Нелсън??? И няма нищо против? Ами че това е чудесно, няма място за никакъв егоцентризъм в цялата тази работа. Дилън казва - ей, всичко е наред, аз обичам Уили Нелсън.

Така че ето ни и нас - комбинирахме се с Брайън Адамс и събирахме на бейзболни стадиони 23-24 хиляди души... Тогава си зададох въпроса - добре де, къде е лошата страна на всичко това? Ами няма такава. Дори и ние да се качим първи на сцената, това означава, че просто ще имаме възможност да си легнем по-рано и да сме по-отпочинали за концерта ни в друг град на следващия ден. Когато после тръгнахме с Journey, беше същото, само че ние бяхме хедлайнъри всяка вечер. Същото беше и миналата година, когато направихме турнета със Styx, R.E.O. Speedwagon и Foreigner. А сега с Whitesnake ние се качвахме последни на сцената на всички концерти във Великобритания, но тук в Европа зависи. Ето, снощи в Албания ние излязохме първи. Тоест нямаме проблеми с егото, няма съревнование.

Всичко това са подмятания на журналистите, които не спират да питат: “Не може да не се надбягвате с Ковърдейл или пък с My Chemical Romance.” Ами не! Лично аз бих искал всички да имат успех. В крайна сметка, не сме на Олимпиада. В тази игра има повече от един златен медал. Самият аз просто бих искал отново да видя класациите пълни с рок групи. Ето, сега например си спомням как през лятото на 1988 г. в Америка имаше един период от около 6 или 9 седмици, през който в класациите или Guns N’ Roses, или Van Halen, или ние бяхме на първа позиция. Просто трите групи последователно се въртяхме на първо място и държахме хора като Марая Кери, Уитни Хюстън и подобни далеч от класациите. За мен е по-важно отново да сме обединени с тези рок групи и да отървем класациите от рапа или R’n’B изпълнителите, срещу които по принцип също нямам нищо против. Обаче начинът, по който индустрията се опитва едва ли не да изтласка рока на по-заден план, в крайна сметка прави рока още по-силен. Така че по принцип не се чувствам в съревнование с никого.

Единствените случаи, в които бих могъл да кажа нещо негативно за някой музикант, е когато съм ядосан, защото той се е отнесъл негативно към мен. Например Рони Джеймс Дио. В YouTube може да се гледа как в един разговор става дума за Вивиан Кембъл и Дио казва: “Надявам се Вивиън да пукне!” Е, в такъв случай извинете, но: Рони Джеймс Дио, защо просто не си ебеш майката? Такова нещо може да ме ядоса. Или пък ако някой ми каже: “Def Leppard не струват,” ще му върна топката като на тенис: “Ами и ти не струваш, приятелче!” Но по принцип нямам този проблем. Когато хората се запознаят с мен, обикновено виждат нещо отвъд “Let’s Get Rocked”, на базата на която са ме преценявали първоначално. Ако “Let’s Get Rocked” е нещо като глазурата на тортата, a те не харесват точно тази определена торта, това е заради глазурата. Като очевидно забравят, че под нея има голямо разнообразие от съставки, че има и неща като “Gods of War” или пък “Go” от новия албум, “Two Steps Behind” или пък “From the Inside”. Толкова много песни, които имат дълбочина в музикално и текстово отношение. Песни, които не са били хит сингли, защото са били само в албумите. На повърхността хората виждат основно това, но в момента, в който ни срещнат и опознаят, започват да мислят по различен начин за нас. Това е въпрос на комуникация. И това е основният проблем, който тази планета има в крайна сметка.

В. В.: Ясно е, че спечелихте огромно уважение на хиляди фенове и поради факта, че когато барабанистът ви си загуби ръката при катастрофа, вие го оставихте в групата. Много на ваше място щяха да го махнат, за да продължат пътя на успеха със заместник. Това беше един от най-големите жестове в историята на рока и хората никога няма да го забравят.

Дж. E.: Да, може и така да е, но само по себе си това не ни донесе нищо. Ние сме като едно семейство, а не можеш да изхвърлиш брат си или сестра си от него, само защото е претърпял автомобилна катастрофа. Плюс това нямаше как да го изгоним - бихме били доста изплашени как ще се оправим без него. А и той има толкова силна воля, че дори и да го бяхме изгонили, той така или иначе нямаше да си отиде. Всъщност нашата позиция тогава беше, че всичко зависи от избора на самия Рик. Ако нямаше да може да се справи, той щеше да го разбере. И ако всичко това щеше да го направи по-слаб барабанист от преди, ако нямаше да може да достигне нивото си от преди катастрофата, той сам щеше да напусне, нямаше да го уволняваме. Но ние така или иначе не сме от типа хора, които биха направили нещо такова. Ето затова той е все така в групата. Но в същото време тази история с Рик не е извинение за хората да харесват Def Leppard.  Дори повече бих приел някого, който не ни харесва и ни го казва в очите, въпреки че имаме еднорък барабанист, отколкото такъв, който изпитва съжаление към нас. Не искам някой да ни съжалява.

В. В.: Естествено, но съжаление и уважение са две съвсем различни неща.

Дж. E.: Точно така.

В. В.: Защото хората добре знаят, че днес не е точно както тогава през 80-те и цялата група е като едно семейство, защото е видно, че много големи групи днес се доближават по-скоро до духа на една голяма корпорация.

Дж. E.: Абсолютно, това се знае. Ето, да вземем дори Whitesnake - Дейвид ще бъде първият, който ще го потвърди. През групата са минали 37 души, защото там е основно Дейвид Ковърдейл. Whitesnake са повече като схемата на Дейвид Боуи, отколкото по схемата на група. Whitesnake просто е марката. Това работи и затова Дейвид използва името на групата. Дейвид Боуи вероятно е използвал дори повече музиканти, отколкото тези в Whitesnake, но никога не е получавал критики за това. Защото той е Дейвид Боуи. Ето пак - преимуществата на соловия артист пред групата. С групата идват и цял куп трудности, но пък хубавото е, че можете всички заедно да се изправите срещу проблемите и да си пазите гърба един на друг. Когато си солов артист, си сам.

Мисля, че в средите на музикалната индустрия има много уважение към нашата група от човешка гледна точка - уважават ни като хора. Всеки в бизнеса знае, че ние сме добронамерени пичове, лишени от всякакъв егоцентризъм. Не се движим с охрана, не се обграждаме с горили, които бутат феновете далече от нас. Самите ние отиваме при феновете в дъжда и даваме автографи, докато има интерес... е, освен ако не съм болен, както беше сега в Канада. Общуваме си с хората колкото се може повече, в зависимост от обстоятелствата. Ако някой е запознат с всичко това и после казва, че мрази музиката на групата - ок, няма проблеми. Не очаквам да харесват музиката ни, само защото сме готини пичове. Очаквам да харесват нашата музика заради самата нея. Това са две съвсем различни неща, но нито едното, нито другото ме тревожат особено. Това е просто бизнес и веднъж след като скочиш на огневата линия, половината свят ще иска да те целуне, а другата половина - да те убие. Положението е същото, като да си политик, само че не е чак толкова важно.

В. В.: Пътувате с Whitesnake - логично е да попитаме, ако се бяхте сетили всяка група да изпълнява по едно парче на другата, кое тяхно вие бихте избрали и съответно кое парче на Def Leppard би им подхождало най-много на тях?

Дж. E.: Ха-ха-ха, жесток въпрос, хващате ме напълно неподготвен. Бих казал, че ние може би бихме направили с еднакво удоволствие “In the Still of the Night”, защото много харесвам парчето, в него има много от духа на Zeppelin, но също и “Best Days” от новия албум - велико парче. Даже смятам, че новият албум на Дейвид е най-добрият албум на Whitesnake за всички времена. Защото звучи по-добре от всичките. Тези дни Дейвид ми подари тройния бокс сет, компилация от всичките им неща. И има наистина яки работи, обаче от гледна точка на завършеност и цялост, този нов албум е най-доброто нещо, което е правил от 1981 г. насам.

В. В.: А коя е вашата песен, която той би изпял?

Дж. E.: Не знам дали Дейвид изобщо би направил някоя наша, защото е по-скоро блус певец. Роден е с това. А аз съм май по-праволинеен. Идваме от две различни епохи. Мисля си, че вероятно би направил добре “Gods of War”, защото в нея има нещо от духа на Zeppelin. Освен това сега ми идва наум, че вероятно ще се забавлява да изпее и парче като “Make Love Like a Man”, защото текстът е уж сексистки и има доста хумор. Не е Manowar, по-скоро е като Джагър, който се забавлява с “Honkytonk Woman”, наистина нещо мъжкарско. Не мога да си го представя да пее нещо като “Let's Get Rocked”, “Photograph” или “Rock of Ages”, просто няма да стане. Така че май “Gods of War” e подходящо!

В. В.: Съвсем очевидно стана, че не си надут пуяк. Я ни кажи, тъй като сме фенове на The Almighty, ти си фен на Рики Уоруик?

Дж. E.: Аз не съм му просто фен, а съм му приятел.

В. В.: Да, да, ти продуцира соловите му неща...

Дж. E.: Да, продуцирах първите му два солови албума.

В. В.: Продуцираш ли и други неща?

Дж. E.: Да, обичам. Ние всъщност копродуцираме нашите албуми още от 1989 г. насам, от албума “Adrenalize”, така че съм в тази игра вече от доста години. Когато го правя за друг артист, единственото по-различно е, че трябва просто да се справя без да имам мнението на останалите четирима в моята група. Аз съм много силен и целенасочен, когато продуцирам, защото твърдо вярвам, че съм доста добър. Дори в ранните години на групата, след като завършихме “Hysteria” турнето, бях в Ирландия и се сприятелих с една млада група - No Sweat. Те подписаха договор само за един сингъл и ме помолиха да го продуцирам. Направих го и той стана номер едно - за първи път в историята на ирландския музикален бизнес дебютен сингъл ставаше номер едно! Дори U2 не бяха успели да постигнат това - “11 О’Clock Tick Tock” май беше стигнал до второ или до трето място. Така че още през 89-а имах усещането, че мога да продуцирам.

Продуцентът не трябва да се намесва в процеса на създаване на музика, освен ако музикантите не поискат това от него. Ролята на продуцента е да посочи на артиста пътя, по който може да стигне до избраната цел, и да е рефер между мненията на различните членове на групата, а не да диктува. Мът Ланг никога не е бил диктатор - той ни питаше: "Момчета, какво мислите?” Никога не казваше: "Вижте, ще направим така и така,” освен в случаите, в които никой от нас не знаеше какво да правим. Ние това и искахме от него - да бъде лидер. Когато в една група има демокрация, понякога петимата може да са на различни мнения. Дори единият да е с по-сериозни аргументи, другите четирима може пак да не са съгласни. Така че е необходим независим съдник, който да прецени - ти си прав, те грешат - или обратното. И групата слуша, защото човекът е нает да свърши именно тази работа. Това е странна професия. 

В случая с Рики, само двамата направихме албума, заедно с Ронан, звуковия инженер, като от време на време викахме разни хора да изсвирят разни специфични неща, като например Дики - клавириста, когото използвахме за албума на Cybernauts. Извикахме и Скот Горъм от Thin Lizzy за някои китари. Дори ги карахме да правят неща, коите те първоначално не знаеха как точно. Скот например никога не беше свирил на слайд китара до този момент, но ние го накарахме. Казахме му - виж, ако не ти хареса как става, ще напишем, че някой друг я е изсвирил, ще си измислим някакво име, за да не се притесняваш, но ние имаме нужда точно от това. След като чу записа, каза: “Виж ти - добре е станало!” Така че ето, дадох нещо и на Скот Горъм. А пък в първия албум “Tattoos and Alibis”, в заглавното парче накарахме Скот да си представи, че все едно е в The Stooges и на солото да дърпа струните с всичка сила, като полудял. И пак, ако не му хареса резултатът, ще измислим някакво име - Аксел Слаш или нещо такова. Но той пак се изуми: “Виж ти, не знаех, че мога да правя и това.” Все едно да накараш Лорънс Оливие да играе скитник и след това да изиграе милионер. Вероятно може и двете, стига да разтвори възможностите си. Ето, точно това стана със Скот - направи неща, които никога не беше правил с Thin Lizzy.

Това е работата на продуцента според мен - да стимулира работата. Рики и аз сме приятели и да работим заедно стана някак естествено. Малко като случая на Хари Нилсен и Джон Ленън. Приятелство, което премина в работно сътрудничество, но си остана приятелство.

В. В.: Знаем, че си доста запален по футбола, но на финала на световното по ръгби зарадва ли се на победата на Южна Африка над Англия - заради Мът Ланг, който е южноафриканец?

Дж. E.: О, нее, нищо не разбирам от ръгби. Ако Англия спечели световното, ще съм щастлив. Майка ми обаче е луда по Ръгби 13. Луда работа, тя е на 78 години, опа - на 76, извинете. И всяка седмица гледа първенството на Англия по Ръгби 13. Знае имената на всички играчи - привърженик е на Уигън, кой знае защо - ние не живеем в Уигън. Явно харесва краката на ръгбистите, вероятно би искала да ги понапляска.

В. В.: Преди да дойдете тук, ако се случеше да чуеш или прочетеш думата България, каква картина се появяваше в главата ти?

Дж. E.: Почивка, ваканция. Знаете ли, майката и бащата на най-добрия ми приятел в Шефийлд идваха на почивка в България на всеки 3 години през 70-те и 80-те и не спираха да мечтаят за тези моменти. Не разбирах защо. Мислех, че плажовете са в Испания или в Португалия. Защо пък ходят в България на почивка, там сигурно има само планини и много дъжд, хората говорят чужд език и има храна, която не можеш да разбереш. Това си мислех, когато бях на 17-18 години.

В. В.: Някаква промяна днес?

Дж. E.: Седях на широко отворения прозорец на 15-ия етаж в хотела ми днес, зверски дъжд, близо 30 градуса, страшна градушка, след това започнаха и светкавици. Погледнах планината и си казах - аха, ето, точно така си представях, че е тук, ха-ха-ха, както всички си мислят, че е в Англия - вали непрекъснато. Нали знаете, че светът вперва очи в Англия единствено по време на Уимбълдън. И това, което се случва всяка година и хората виждат по телевизията - малки момчета в дъждобрани избутват водата от кортовете. И ето, масовата представа на хората за Англия - вали непрекъснато. Чадъри, бомбета, учтиви англичани и непрекъснат дъжд. Ние всички сме невежи като деца, но светът се отваря. Ето че виждаш националния отбор на България по футбол, виждаш Мис България на конкурса Мис Свят и разбираш, че в крайна сметка тези хора не са много по-различни от теб.

В. В.: Да, светът стана по-малък..

Дж. E.: Да, наистина. Самият факт, че сте чували за Рики Уоруик - не са много хората, с които мога да си говоря за това в Англия. Така че светът определено става все по-малък.

Права: Тангра Мега Рок