MOONSPELL, Embrace By Dark
03.12.2009, София, клуб 'Blue Box' текст: Ивайло Александров, снимки: Георги Георгиев 

Много станаха хубавите концерти тази година. И не, не се оплаквам, само констатирам. Едновременно и хубави, и специални, и чакани, и изненадващи. Този снощи беше от всичко това накуп. Изненадаха ни Most of Evil, че най-накрая ще видим групата, която толкова дълго чакаме и ни подариха толкова хубав концерт, че отдавна съм вкъщи, а ушите ми отказват да излязат от Blue Box.

След толкова години и толкова много групи, гостували тук, беше въпрос на време най-сетне да посрещнем Moonspell – едни от лидерите на мрачния метален звук, стъпили в готика дълго преди нещастните издихания на набедените готик герои; забили нокти в мрака, разливайки го щедро в албумите си, не революционери, а неземно въздействаща група, омагьосала преди петнайсет години с атмосферичното си мракобесие сърцата и въображенията на младите метъли. И сега бяха тук, силни както винаги, въздействащи повече от всякога и напълно отдадени.

Без предисловие, Embrace By Dark удариха съвсем навреме пред все още пълнещата се зала, припомниха ни чудесният си мелодичен дет метъл, който не бяхме слушали на живо от години, посветиха ни в откъс от новото си творчество и ни оставиха след стегнато изпълнение, на което отново бяхме на 20, пълнехме малките клубове и куфеехме на местните герои на времето си. Песните от “Sculpture Of The Godforsaken Aeons”, за които времето е спряло, носеха силен заряд и уютна доза носталгия за времето на аудиокасетките, презаписите и обещанията: „леле, тия са жестоки, ще ти дам да ги чуеш утре”.

Изненадващо, Moonspell не носеха мърчъндайз. Или просто се беше свършил някъде по пътя. За сметка на това носеха своя прочит на метъла. Тежко, дълбоко и тъмно, португалците започнаха с мрачната “At Tragic Heights”. Не начало, а потоп. И последваха талази здрав метъл от последните албуми на португалците. Идиотско е да обяснявам кои и какво са Moonspell. Ако името не ти говори нищо, просто мини на следващия материал, или превключи на канала със сериалите!

Бандата явно залага на по-тежки парчета, а Фернандо Рибейро видимо се радваше на тълпата пред себе си, протегнала рогата и крещяща лириките му. Черни одежди, червени светлини обливаха сцената, а цялата стена зад Miguel Gaspar се превърна в екран за концептуални кадри, откъси от клипове и абсолютно визуално допълнение към песните на Moonspell. Тежките мелодии изпълниха Blue Box, докато долу, все още едва вярващи, гледахме и слушахме Moonspell на живо. Не вярващи до момента, в който вълчата сянка преля в залата и бандата се впусна във върколашкия маскарад на Wolfshade. Двуцифрено число години ни делят от култовия албум с вълците, а все още песните от него носят толкова силно обаяние, такава аура и безпомощни се предадохме на емоцията. Над 600 човека ревяха текста, погото се завихри пред сцената и аз и ти си спомнихме годините, когато слушахме албумите на Moonspell като хипнотизирани и пак така ги попивахме години по-късно.

През това време Фернандо през песен крещеше признания колко дълго е чакал за концерт у нас, колко му харесва София и как групата ще се върне още догодина. Повярвахме, когато за пореден път благодари на българските фенове и закачи трикольора ни на микрофона си. И почерпи с “Opium”. Рев. Вълна. Крясъци. Меле. Гора от ръце. Scorpion Flower, Анеке е гост само от екрана този път, но ние пеем от сърце. По-късно “Luna”, гротескния клип, сякаш дело на Нийл Геймън, разказа историята на Луна-тичното момиче, а ние пак пеехме. И класическа тройка за финал.

“Vampiria”, обляната в готическа красота и вдъхновила не песни, а стил в музиката, в модата сред хиляди метъли, ни потопи “in a unique Transylvanian dream”. Рев от Фернандо и вече слушаме притчата за Mephisto, изпята, изсвирена и омагьосваща. А за десерт химнът, който всички чакахме – и вечерта, и петнайсет години вече. “Alma Mater”. Косите полетяха, телата се сблъскаха едно в друго и ревяхме, ревяхме с пълно гърло, надкрещявайки тонколоните и собствените си гърла.

Не шест, а шестотин вълка пееха под лунната планина. И шестотин чифта ръце пляскаха, шестотин човека викаха името на бандата, за да ги върнем на сцената за още три песни.

Докато още скандирахме, петимата се върнаха, Фернандо стиснал камера, съобщи, че кадри от нашия концерт ще влязат в бъдещ DVD и забиха Blood Tells. Изобщо, отличен баланс между стари и нови песни, между класически химни и чудесни парчета, представляващи съвременния облик на Moonspell. И съвсем очакваният край – “Full Moon Madness”. Бавно и тежко, като прокоба, окъпани в червена светлина слушахме епичния финал, преливащ в красивото соло Ricardo Amorim, закриващ концерта и албума “Irreligious”. Не искаме да свършва, стоим и крещим, “We still celebrate under a full moon madness”…