в студиото на радио Тангра Мега Рок

Събота, късен следобед. В София отново вали и е леко хладно. Но в студиото на радио Тангра Мега Рок е горещо! И шумно! 

BIOHAZARD, представени от завърналия се китарист Боби Хембъл и барабаниста Дани Шулър се разполагат удобно на ефирния диван и започват убийствен словесен пинг-понг с водещите Насо Русков и Александър Бояджиев. И със специалното участие на Добро - китаристът на Last Hope.

Говорят в продължение на повече от час. Получава се, нещо като хардкор христоматия - за живота, за музиката, за китарите, за приятелите, за расизма, за черните, за Slayer, за Onyx, за музикалния бизнес, за Тера Патрик (оппппа, вместо извинявайте!), за началото, за новото начало, за България, за бъдещия албум, за концерта в София утре!

КАК СТЕ, ПИЧОВЕ?
Дани и Боби: Много добре! Здрасти!

КОГА ПРИСТИГНАХТЕ?
Дани: Днес!

ВЕЧЕ НАПРАВИХТЕ ЛИ ТУРНЕ ИЗ ДРУГИТЕ РАДИОСТАНЦИИ?
Дани: Това е второто ни интервю.

ХАРЕСВА ЛИ ВИ СТУДИОТО НА ТАНГРА МЕГА РОК?
Дани: Убийствено е! Още щом влязохме чухме, че сте пуснали много яка музика.

(в момента, в който Боби и Дани влизат, по Тангра Мега Рок разцепва ‘Bodies’ на Sex Pistols и те двамата веднага започват да крещят текста).

КАК ВЪРВИ ТУРНЕТО? ТОВА Е ВТОРИЯТ КОНЦЕРТ ОТ ЕВРОПЕЙСКАТА МУ ЧАСТ, НАЛИ?
Боби: Всъщност е вторият концерт от четвъртата част на европейското ни турне.

КАК МИНАВАТ ЛАЙФОВЕТЕ И КАК СЕ ЧУВСТВАТЕ ОТНОВО ЗАЕДНО?
Дани: Супер! 
Боби: Да, наистина е супер яко. Късметлии сме, че все още ни има и сме живи. Не сме умрели, не сме в затвора и все още имаме възможност да свирим. Отново станахме приятели и всичко е по старому. Все още си имаме публика и сцената ни подкрепя, за което сме особено благодарни. Наистина е супер – по-добре отколкото очаквахме.

КАК СЕ ЧУВСТВАТЕ ПРЕДИ ПЪРВИЯ СИ КОНЦЕРТ В БЪЛГАРИЯ? МИНАЛАТА ГОДИНА СВИРИХТЕ В СЪРБИЯ И НА ТАМОШНИЯ ГИГ ИМАШЕ НАД СТОТИНА БЪЛГАРИ.
Боби: Бяхме удивени! Защото тези хора бяха дошли чак от България и бяха пълни с ентусиазъм. Тогава те ни казаха: “Непременно трябва да дойдете и в България! Елате да свирите в нашата родина!”

И ние си казахме, че наистина трябва да дойдем. Онзи концерт беше много важен за нас – по редица причини. Ентусиазмът на феновете от България направо ни разби! Още тогава решихме, че на всяка цена трябва да свирим във вашата страна.

Освен това много наши приятели в Щатите, хора като 25 Ta Life и Agnostic Front, постоянно ни казваха, че непременно трябва да свирим в България. Ами, ето че най-после сме тук!

КАТО СЕ ИМА ПРЕДВИД, ЧЕ ПОВЕЧЕТО ХОРА В ДНЕШНО ВРЕМЕ СИ СВАЛЯТ МУЗИКА БЕЗПЛАТНО ОТ ИНТЕРНЕТ, МИСЛИТЕ ЛИ, ЧЕ ТОВА Е КРАЯТ НА ЗВУКОЗАПИСНИТЕ КОМПАНИИ? И СМЯТАТЕ ЛИ, ЧЕ ФЕНОВЕТЕ ВСЪЩНОСТ КРАДАТ МУЗИКАТА ВИ?
Дани: Ами, чувството, че някой те “ограбва” не е много приятно. Но честно казано, от една страна, фактът, че феновете могат да си свалят музика безплатно от мрежата, е супер.
Навремето хората ни откриваха чрез мълвата, чрез приятелите си и евентуално отиваха да си купят наш албум. Докато сега могат да ни чуят в Нет-а и ако им хареса, да си свалят музиката ни. И – ето на – изведнъж вече имаш нов фен!

Макар да не си е купил нищо, той все пак е нов фен на групата!  За това става въпрос – общуване с хората. Интернет улеснява това общуване. Всичко това ми напомня времето, когато аз и моите приятели си разменяхме касетки...

ЗАПИСВАХТЕ ЛИ СИ ОТ РАДИОТО?
Дани: Постоянно! Аз и моят приятел Мик, с когото израстнахме в Бруклин, си записвахме всички предавания, които пускаха в Ню Йорк по онова време. Тогава имаше независими и колежански радиостанции, които ние слушахме. Дори не знаехме имената на групите, но записвахме всичко и на другия ден си разменяхме касетки – именно така се разпространяваше музиката.

Сега, чрез Интернет, става нещо подобно. И това е много яко! Тъпото е, че не ни плащат за музиката, която полагаме големи усилия, за да създадем. Има групи, които никога няма да получат и цент за целия труд, който влагат и за страданията, през които минават, когато са на турне.

Те няма да получат никаква награда за всичко това! И това е гадното! Но за мен най-важното е да общуваш с хората и те да имат достъп до твоята музика, а чрез мрежата това е възможно.

Боби: Тук бих искал да добавя следното – що се отнася до компаниите, мен не ме е грижа за тях, никой от нас не го е грижа, защото според мен те отдавна изкопаха своя гроб и предопределиха съдбата си. Така че, да става каквото ще с тях. Музиката и изкуството винаги ще ги има, тъй като чрез тях хората изразяват себе си истински.

Има, обаче, един аспект от гибелта на звукозаписните компании, който ме притеснява и това е, че записването на един албум струва немалко пари. А всяка група иска да запише албум, който звучи добре, нали така? Е, един добре звучащ албум струва скъпо.

Трябват средства, за да уловиш и запечаташ твоята музика в най-добрата й форма – това изисква много време, труд и планиране, много студийно време. Всичко това струва пари и именно затова компаниите се стремят към добри продажби – за да си върнат парите, които са инвестирали.

Когато компанията подпише с някоя банда, те им дават определен аванс, за да запишат албум... След което бандата тръгва на турне, за да промотира албума и да вдигне продажбите, за да може да върне заема на компанията. Ако успеят да върнат парите, тогава може би музикантите ще започнат да получават и някакви постъпления от продажбите.

Като цяло, обаче, групите се издържат от концерти. Само онези, които имат астрономически продажби, могат да забогатеят от албумите си. И се стига до там, че компаниите вече не влагат големи средства в записите на един албум, което принуждава музикантите да пестят студийно време и да прибягват към дигитални шмекерии.

Опасявам се, че музиката в днешно време става все по-стерилна и разводнена. Когато крадеш от една група, ти лишаваш музикантите в нея от стимул да запишат най-доброто, на което са способни. По този начин много групи си казват: “Така или иначе никой няма да си купи албума ни – дай да запишем нещо евтино, само и само да изкараме някакъв продукт!” 

Ето как музиката се променя в днешно време – вече ги няма старият ентусиазъм и страст, а и много от великите студиа фалират. Студиа, където са записвани вълшебни неща! Не ми се иска това да става, но е факт, че се случва Наистина ли искате цялата музика да идва от спалните на разни хора?

Дани: В известен смисъл всичко това не е лошо...
Боби: Да, от една гледна точка е добре, но от друга – не чак толкова...

ДОБРО ОТ LAST HOPE:
ОТ ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ АЗ ЖИВЕЯ ВЪВ ВАШИНГТОН. ХОДЯ НА ХИП ХОП КОНЦЕРТИ С ЧЕРНОКОЖИТЕ МИ ПРИЯТЕЛИ И НА ХАРДКОР ЛАЙФОВЕ С БЕЛИТЕ СИ ПРИЯТЕЛИ. ВИЕ СЪУМЯХТЕ ДА ИЗГРАДИТЕ МОСТ МЕЖДУ ТЕЗИ КУЛТУРИ И МУЗИКАЛНИ СЦЕНИ.

В ЩАТИТЕ, ЗА РАЗЛИКА ОТ ЕВРОПА, ВСЕ ОЩЕ ИМА РАЗДЕЛЕНИЕ МЕЖДУ ХИП ХОП И ХАРДКОР СЦЕНАТА, МЕТЪЛ СЦЕНАТА И Т.Н.  ПУБЛИКАТА, ИЗГЛЕЖДА, Е ВСЕ ОЩЕ РАЗДЕЛЕНА СПРЯМО ТЕЗИ ЖАНРОВЕ...
Дани: Да, това все още го има в Щатите. Не мисля, че още е постигнато единството, което би трябвало да съществува.

Това, че с Biohazard съчетахме всички тези елементи е съвсем естествено. Ние сме от Ню Йорк и ако си израстнал в Ню Йорк през 70-те и 80-те, значи си имал достъп до музиката, която владееше улиците по онова време. И аз и Боби бяхме повлияни от нея.

Хип хопът тръгна от улиците и нямаше как да го избегнеш. А веднага зад ъгъла дебнеше хардкорът! Той също беше улична музика, така че аз лично никога не разделях тези стилове расово... За мен това беше музиката, идваща от улиците. 

Когато сформирахме Biohazard, ние бяхме просто обикновени улични келеши. Така че нямахме специален план да вкараме различни елементи в стила ни – всичко си дойде от само себе си! Сега хип хопът е световноизвестна музика, а хардкорът си остава ъндърграунд.

Боби: Определено мисля, че всякакъв вид разделение и сегрегация по жанрове и така-нататък идва от самите звукозаписни компании и хората, които се занимават с продаването на музика.

На тях не им стиска да вложат пари в нещо по-различно и да се опитат да го продадат. Затова разделят всичко по жанрове. Когато се появи някоя група, която съчетава различни стилове и разчупва жанровите ограничения, лейбълите нямат кураж да застанат твърдо зад нея.

Идеален пример за това са Fishbone! Те са велика банда, всичките са чернокожи и в музиката им има всичко – фънк, ска, пънк, реге, метъл, рап, поезия, рецитация...Те са удивително талантлива банда. Така и не им бе дадена истинска възможност и никой не застана твърдо зад тях, най-вече защото бяха изпреварили времето си и в онези дни малцина се осмеляваха да прекосят границите между различните култури.

Аз обвинявам музикалната индустрия за това разделение, защото когато хората наистина се престрашат и се съберат заедно, те осъзнават, че всички си приличаме и няма защо да се делим така.

В началото и ние се бояхме, като например когато за пръв път направихме парчето с Onyx. Преди те да излязат на сцената с нас, трябваше да помолим нашата публика да ти приеме без предразсъдъци. И когато те излязоха, публиката откачи от кеф, а ние си отдъхнахме с облекчение, защото първоначално бяхме наистина притеснени.

Дани: Друг подобен пример е когато през 93-та или 94-та година – преди да излезе ‘STATE OF THE WORLD ADDRESS’ – нашият мениджър ни се обади и ни каза: “Току-що получихме предложение за съвместно турне с Fishbone”.

По това време нашите хора се опитваха да ни уредят за турнето на Пантера и ни питаха: “Е, какво, прави ли ви се турне с Fishbone?” На което ние отговорихме: “И още как!”

Аз обожавам Fishbone, фен съм им от много отдавна. Тогава, обаче, имаше много разтревожени хора. Помня че повечето ссбственици на клубове казваха неща от рода на: “Ужас! Biohazard ще докара тълпа откачени скинхедове, които ще се млатят помежду си през цялото време, а пък Fishbone ще привлекат разни колежани. На всеки лайв ще бъде сеч. Групите също няма да се разбират – едните са негри от Лос Анджелис, а другите – бели копелета от Бруклин...Нищо няма да се получи!”

Оказа се точно обратното – още първата седмица всичко беше супер. Станахме много добри приятели с Fishbone.

Боби: И публиката беше невероятна. Феновете на двете групи се разбираха чудесно помежду си.
Дани: Всичките концерти бяха убийствени.
Боби: Ние все още сме много добри приятели с Fishbone.
Дани: Да, сприятелихме се и освен това ние станахме огромни техни фенове.
Боби: И двете банди вярваме в това, което правим. Анджело от Fishbone нарече турнето ‘Движението Biohazard/Fishbone’. Защото бяхме движение, което обединяваше хората.

Дани: Те са велика група!
Боби: Всички от музикалната индустрия ни говореха, че никога няма да се получи, но то се получи и още как!

В ПАРЧЕТО ‘HOW IT IS’ ОТ АЛБУМА ВИ ‘STATE OF THE WORLD ADDRESS’ УЧАСТВА СЕН ДОГ ОТ CYPRESS HILL. НЕОТДАВНА, НА ВАШ КОНЦЕРТ СЪС SUICIDAL TENDENCIES В ЛОС АНДЖЕЛИС ТОЙ СЕ КАЧИ НА СЦЕНАТА С ВАС...
Боби: Да, при това в родния му град. Беше страшен лайв.
Дани: Беше яко. Винаги е убийствено, когато Сен Дог излиза на сцената с нас. Той ни е добър приятел, а Cypress Hill са зверска банда!

Боби: Той има много готин глас. На сцената е невероятен, пълен с енергия. Той определено е един от хората от Западното Крайбрежие, на които се възхищаваме, защото е верен на себе си.

При Cypress Hill всичко е истинско, няма поза и това е най-хубавото при тях. А и Suicidal бяха жестоки – за нас е голяма чест да свирим с тях. Навремето, когато прохождахме като група, много хора ни считаха за малък бруклински аналог на Suicidal Tendencies. Още преди да станем известни и да сме издали каквото и да е, ни казваха, че сме нещо като Ийст Коуст нерсия на Suicidal.
Дани: Винаги сме изпитвали огромно уважение към тях.

ВЪВ ВАШЕТО ПАРЧЕ ‘TALES FROM THE HARD SIDE’ СЕ ГОВОРИ ЗА ТОВА КАК МЕДИИТЕ ВЛИЯЯТ НА ДЕЦАТА И ТИЙНЕЙДЖЪРИТЕ ПО НАЧИН, КОЙТО ГИ КАРА ДА СЕ ВЪЗХИЩАВАТ НА ПРЕСТЪПНИЦИТЕ И ДА ИСКАТ ДА БЪДАТ КАТО ТЯХ.

МАЙКЪЛ ДЖАКСЪН СЪЩО ЗАСЯГА ТАЗИ ТЕМА В ПЕСЕНТА СИ ‘BEAT IT’. ВИЕ СТЕ ИЗРАСТНАЛИ В ПРЕСТЪПЕН КВАРТАЛ КАТО БРУКЛИН...ТУК В БЪЛГАРИЯ СЪЩО ЖИВЕЕМ В ПРЕСТЪПНО ОБЩЕСТВО...
Боби: Да, ‘Tales from the Hard Side’ е нашият еквивалент на ‘Beat It’ хаха...Всъщност дали ще е Майкъл Джаксън, Боб Дилън или Biohazard – всички ние се опитваме да намерим положителен изход от негативна ситуация.

А що се отнася до това да живееш в престъпен квартал – ами, кварталът е такъв, какъвто си го направиш. Всеки от нас може да избира. Когато растяхме и ние искахме да бъдем като лошите гангстери, защото те са онези с парите, красивите жени... всички ги “уважават”. Затова именно те ни служеха за пример.

По едно време, обаче, осъзнахме, че в истинския живот трябва да бъдеш верен на себе си, да си достатъчно смел, за да взимаш сам решения и да бъдеш личност, а не просто един от тълпата. Ние имахме късмет, че открихме музиката и направихме групата.

Това ни спаси, защото ако не бяхме направили Biohazard, най-вероятно и ние щяхме да извършим някоя тъпотия... С това не искам да кажа, че всички, които живеят по-опасно са глупаци – човек прави каквото му се налага и понякога ти се налага да си безкомпромисен и лош, за да оцелееш.

Но когато имаш избор – особено на по-ранна възраст – и решиш да се издигнеш над мръсотията и да бъдеш по-позитивен, това донякъде подобрява и заобикалящата те среда. Понякога една личност е способна да промени цяло едно място, цяла една сцена, култура или квартал. За съжаление промените винаги са отрицателни, а не обратното. Ние просто се опитваме да прокараме позитивно послание сред целия негативизъм.

ТУК В СТУДИОТО Е И ЕДИН АГЕНТ, КОЙТО Е БОЛЕН ВАШ ФЕН И ВИ Е НАПРАВИЛ ФЕНСКИ УЕБСАЙТ. АДРЕСЪТ Е WWW.BIOHAZARDOUS.HIT.BG
Боби: Благодарим ти, братко. Това е велико. Приканваме всички да посетят този сайт.

BIOHAZARD Е ПОСЛЕДНАТА ОТ ЪНДЪРГРАУНД БАНДИТЕ, УСПЕЛИ ДА ПРОБИЯТ, КОЯТО ВСЕ ОЩЕ ИЗПОЛЗВА КЛАСИЧЕСКИ РОК СТРУКТУРИ В МУЗИКАТА СИ – ИМАМ ПРЕДВИД С КИТАРНИ СОЛА И Т.Н. ТЕЗИ ЕЛЕМЕНТИ ЛИПСВАТ В МНОГО ОТ СЪВРЕМЕННИТЕ ГРУПИ.

МНОГО ОТ БАНДИТЕ, КОИТО ЧЕСТО БИВАТ ОПРИЛИЧАВАНИ С ВАС, ВСЪЩНОСТ НЯМАТ ТЕЗИ ЕЛЕМЕНТИ, ДОКАТО ПРИ ВАС ИМА ДВЕ КИТАРИ – РИТЪМ И СОЛО – С ПО-СЛОЖНА СТРУКТУРА НА ПЕСНИТЕ – ЧЕСТО С ИНТРО, КУПЛЕТИ, БАВНИ ЧАСТИ И Т.Н.

КОИ БАНДИ ПОВЛИЯХА ЗА ХАРДСОР ЗВУЧЕНЕТО ВИ И КОИ ЗА МЕТЪЛ И ДОРИ ХАРД РОК ЕЛЕМЕНТИТЕ В МУЗИКАТА ВИ? ИЗОБЩО КАК СЪЗДАДОХТЕ ЦЯЛАТА КОНЦЕПЦИЯ ЗА МУЗИКАТА НА ГРУПАТА?
Боби: Страхотен въпрос! Накара ме да се замисля. Има много групи, които не използват китарни сола и това е окей. Но за мен, ако не бях слушал китарни сола, никога нямаше да поискам да стана китарист.

Слушах солата на Джими Хендрикс, Ранди Роудс, Еди ван Хален, Тони Айоми, Джими Пейдж, Дейвид Гилмор... все хора, които влагаха чувство и цялата си душа в солата, които свиреха. Това беше нещото, което първоначално ме запали по китарата.

Другото нещо беше страхотният композиторски талант на великите рок групи – от Black Sabbath до Led Zeppelin, от Sex Pistols до Motorhead. Също и Металика...От една страна имаш структурата на една песен, а от друга това че се опитваш да изразиш нещо чрез инструмента си, независимо дали това ще е китара, барабани или бас...

Всички ние сме се учили от хората, които бяха новатори. Вярно е, че по едно време беше модерно да няма китарни сола в парчетата...можи би по някое време ще е на мода и барабанистите да не правят брейкове, кой знае... За мен всичко идва отвътре и важното е каквото и да правиш, то да помага на парчето – ако само пречи, тогава не го правиш. Важното е как звучи цялостно. Сигурно ако имах още две ръце щях да свиря и някакви други неща отгоре.

КАК СЕ СТИГНА ДО ПЪРВОНАЧАЛНАТА ВИ РАЗДЯЛА?
Дани: Едва ли ще ни стигне времето, за да разкажем всичко.

Е, АКО ТЕМАТА Е ДЕЛИКАТНА....
Дани: Не, не е. Трябва да се има предвид, че ние бяхме съвсем обикновени пичове. Никой от нас не бе имал някакви успехи, никой не беше от богато семейство – бяхме бедни и понятието “успех” ни беше напълно непознато.

Никой от моето семейство никога не е постигал нещо голямо, всички бяха обикновени, трудещи се хора. Вярно е, че баща ми пътуваше много, но това е защото бе военен.
Боби: Моят също беше военен.

Дани: За нас успехът в живота беше нещо невъзможно. Всичко това, което правим сега, за нас по онова време беше просто блян. Изобщо не ни минаваше през ума, че може да се случи. Нашата реалност беше това, което се случваше в нашия квартал.

Познавахме само един начин на живот и той не беше никак лек. Когато започнахме да ставаме по-известни, първото място където се прочухме беше Бруклин – в нашия квартал, сред нашите приятели. След това нещата се разрастнаха.

По онова време ние бяхме съвсем невинни и изключително наивни – изобщо не осъзнавахме, че има хора, вкопчили се в нас, които се опитваха да ни навредят. Не си давахме сметка, че успехът усложнява нещата и той се отрази на всеки от нас по различен начин.

Целият успех, който имахме - ни главозамая! Отчуждихме се един от друг. Мога да посоча безброй причини, поради които се стигна до напускането на Боби и така-нататък... Но истинската причина е, че бяхме принудени да се сблъскаме с необичайно за нас явление – големият успех.

Боби: А когато той дойде веднага биваш заобиколен от хора, които се кълнат, че ТЕ са истинските ти приятели, докато всъщност изобщо не им пука за тебе.
Дани: Това ни промени и ни раздели. Забравихме че първоначално бяхме създали тази група защото ни доставяше страшно удоволствие да свирим заедно.

Боби: Именно това е вдъхновението зад сегашното турне – никакви тъпотии, четирима души, които са приятели и това е.
Дани: Правим го защото отново сме приятели и отново ни е страшен кеф да свирим заедно. По едно време го бяхме забравили, защото не бяхме подготвени за цялата слава и успех. Бяхме твърде млади и неопитни...

КАЖЕТЕ СЕГА – ГЛЕДАТЕ ЛИ “ФИЛМИТЕ” НА ЕВЪН?
Дани: Не!
Боби: Не!

ШЕГУВАТЕ СЕ!
Боби: Съвсем не. Всеки от нас си има личен живот. Евън може да прави каквото си поиска. Щом така е решил, това е окей. Ние го познаваме в съвсем друга светлина.

Аз го познавам като приятел, с когото мога да си говоря за музика и мотори. Какво прави в свободното си време, си е лично негова работа. За мен да гледам порно филм е едно, но когато в този филм участват мои приятели, нямам никакво желание да го гледам.

Дани: Когато ходя до Лос Анжелис, винаги отсядам в къщата на Евън и жена му е много добра моя приятелка.
Боби: Тя е страхотен човек.
Дани: С нея сме много близки приятели и никога не бих могъл да я гледам в един от онези филми.

Боби: Именно – и нея я познаваме в съвсем друга светлина.
Дани: Не ме разбирай погрешно – няма нищо лошо в секса и красивите жени, това са прекрасни неща.

Боби: Тя ни е като сестра, за нас тя е просто Тера, нашата сестра. Каквото и да прави, това си е нейна работа и ние не й се бъркаме.
Дани: Двамата са щастливи – правят онова, което искат и това е супер.

Е, ОПРЕДЕЛЕНО ИЗГЛЕЖДАТ ЩАСТЛИВИ, СПОР НЯМА.
(Дани избухва в смях)

РАЗБИРА СЕ, ИМАМ ПРЕДВИД КОГАТО ДВАМАТА ДАВАТ ИНТЕРВЮТА ЗАЕДНО.
Боби: Щом казваш...
Дани: Значи ти все пак си гледал някои от филмите им, а?

Е, ТО КОЙ НЕ Е...
Боби: Евън ни е брат и това прави Тера наша сестра, така че ние уважаваме това, което правят.

ляво надясно: Бояджиев, Насо, Добро (размазан), Боби (седнал)

КАК СЕ СТИГНА ДА ПОВТОРНОТО ВИ СЪБИРАНЕ?
Боби: Когато напуснах Biohazard, сякаш загубих част от живота си. Бе все едно, че една част от мен беше отрязана. Загубих моята музика, загубих братята си и връзката с публиката, която бях обикнал.

Беше ми много трудно, изпитвах голяма мъка. Беше ми непосилно да се занимавам с музика. Поех в друга посока, но се радвам, че групата продължи и без мен. Слава Богу, че не се отказаха, а продължиха, защото в противен случай днес нямаше да сме тук.

Срамота е, че толкова дълго време изобщо не общувахме помежду си. Освен това, както вече споменах, бяхме заобиколени от зложелатели. След като напуснах продължихме да бъдем заобиколени от тях – те ми говореха разни неща за групата, за да ме настройват срещу тях, а на тях им говореха глупости за мен.

Чак когато отново се срещнахме лице в лице, осъзнахме че това е тъпо и няма причина да не сме приятели и да не свирим отново заедно. Случайно се засякохме с Дани и си поговорихме. Освен това немалко хора по света ни убеждаваха да съберем групата отново и ние нямаше как да не се вслушаме.

РАЗКАЖЕТЕ НИ КАК СЕ ЗАПОЗНАХТЕ НАВРЕМЕТО И КАК НАПРАВИХТЕ ГРУПАТА.
Боби: Всички ходехме в един клуб на име ‘L’Amour’ в Бруклин. Той беше неща като рокенрол столицата на Бруклин – много известен, легендарен клуб. Евън беше роуди на Пийт Стийл...
Дани: От Carnivore!

Боби: Това беше първата банда на Пийт Стийл, преди Type O Negative. Аз често ходех в ‘L’Amour’, за да гледам групи като тях и Cro-Mags – исках и аз да си направя такава банда. Дани също ходеше в ‘L’Amour’.

Дани: Познавам Боби от 13-14 годишен.
Боби: Да, заедно ходихме на вечерно училище.
Дани: Точно така.
Боби: Всъщност аз ходих само веднъж и през цялото време си говорихме с него в дъното на класната стая.
Дани: И аз отидох само тогава. А Евън го познавам от 11-годишен.

Боби: Един приятел, който свиреше с нас, барабанист на име Антъни Мио – той ме запозна с Евън.
Дани: Антъни беше първият барабанист на Biohazard. Него го познавам от 6-7-годишен.

Боби: Както виждате, много тесен кръг от хора. Когато Антъни се махна, се чудехме кой да го замести и Евън предложи Дани. Имахме два дни преди някакъв концерт и Дани дойде на репетираме, а после направихме зверски лайв. Веднага му предложихме да стане член на групата.

Дани: По онова време аз и тогавашното ми гадже живеехме на една пряка от ‘L’Amour’ – буквално на по-малко от сто метра разстояние. Тогава аз бях 17-18-годишен. С Боби бяхме приятели и имахме много общи приятели в квартала. Евън шивееше в другия край на квартала, но аз го познавах и знаех, че има група с Антъни Мио, с когото пък бяхме приятели от детинство.

Били не го познавах, не знаех откъде е. Познавах всички останали, обаче и бях на някои от първите  концерти на Biohazard. Помня че докато ги гледах си мислех, че са много добри, но биха били още по-добри ако барабанистът свиреше нещата малко по-различно.

Нямам нищо против Мио – Мио е пич и той знае, че го обичам и че винаги е добре дошъл да се качи на сцената с Biohazard. Както и да е, веднъж бях тръгнал на някакъв концерт в Манхатън – не помня на кого беше – и на улицата срещнах Евън и тогавашния мениджър на Biohazard, един агент на име Рич Фрийн. Рич беше истинска легенда в Бруклин по онова време – беше над два метра висок. Сега живее в Сиатъл, наскоро се видяхме и продължаваме да сме много добри приятели.

Та, Евън идва при мен и ми вика: “Имаме проблеми с Мио, търсим барабанист, искаш ли да дойдеш да посвириме?” Е, нямах нужда от повторна покана.

Боби: Имахме гиг с Sheer Terror в клуб на име 'Sundance' – ти се появи и директно, метна се на барабаните и разцепи.
Дани: Всъщност концертът беше с M.O.D!
Боби: Вярно бе.

Дани: Евън ми даде демо касета. Аз вече имах едно тяхно демо и той ми даде ново. Когато го чух бях доста впечатлен. А с Били се запознах когато той работеше в един секс магазин на име Pink Pussycat. Там се запознахме, тъй като той не беше от Бруклин.

Както и да е – Евън ми даде касетата и ме покани на репетиция в студиото. Седмица по-късно отидох. Те репетираха във Fast Lane Studios, това е на 'Флатбуш Авеню'. Влизам аз и виждам само познати физиономии! Казаха че търсят нов барабанист. Направиха ми прослушване и още тогава се получи онзи звук, който имаме до ден днешен. Просто си паснахме идеално.

Боби: Той веднага обогати звученето ни. Имаше своя представа за нещата и веднага разбрахме, че той беше липсващото звено. Дори тогава, в началото, ние тръгнахме срещу общоприетите норми. Другите ни говореха: “Не може да имате група с двама дългокоси и двама гологлави! Не може така!” А ние им казвахме “FUCK YOU!”.

Дани: Тия копелета постоянно ми мрънкаха: “Много искаме да свириш с нас, обаче с тая дълга коса...”
Боби: Карахме го да си обръсне главата.
Дани: Така че първото нещо, което им казах, е че съм такъв, какъвто съм и в никакъв случай няма да си обръсна главата. По онова време бях такъв човек – обичах всякаква музиса, слушах какво ли не и имах дълга коса.

Боби: Тези неща нямат значение – важното е какъв човек си отвътре. Тук бих искал да добавя, че човекът, който кръсти бандата Biohazard и ни каза да използваме логото, бе Пийт Стийл от Type O Negative, само че тогава още беше в Carnivore. Това беше през 1987-ма. Така че сме задължени на Пийт Стийл. Той чу, че пеем за опасностите в живота и така-нататък, и ни измисли името.

КАЖЕТЕ НИ НЯКОИ БАНДИ ОТ ПО-НОВИТЕ, КОИТО ХАРЕСВАТЕ. МОЖЕ И ОТ ПО-СТАРИТЕ....
Боби: Hatebreed са лудница!
Дани: Страшно харесвам Slipknot.

Боби: Много ме кефи, че братята Кавалера отново свирят заедно, както и че Slayer още ги има. Адски тъпо е, че Даймбег Даръл вече не е сред нас. Едно от най-великите ни преживявания беше когато свирихме с Pantera и се запознахме с прекрасни хора като тях. А от новите...има толкова много яки нови банди...

Дани: Радвам се, че Metallica направиха тежък албум.
Боби: Да, това беше добра новина. Радвам се, че Motorhead непрекъснато правят нови неща. Има страшно много групи...дори само от Ню Йорк... наши приятели като Madball…

Дани: Madball, Agnostic Front, Sick of It All... Гледах Sick of It All миналата година. Не ги бях гледал много отдавна и бях направо изумен от това колко са добри. Страшен фен съм и на Agnostic Front.

Боби: Много е приятно да видиш група, която се е запазила толкова дълго време и продължават да свирят от любов към музиката. Повярвай ми – всички тези хора също са преминали през трудности. Нас това за малко да ни унищожи, но за щастие имахме шанса да се съберем отново. Много от тези групи не са се отказали и това е невероятно.

CRO-MAGS СА ДОСТА ПОПУЛЯРНИ В БЪЛГАРИЯ. ЗНАЕМ, ЧЕ БОБИ СВИРИ С ХАРЛИ ФЛАНАГЪН В WHITE DEVIL, А ДАНИ СВИРЕШЕ С ДЖОН ДЖОУЗЕФ...
Боби: Да, а Харли и Джон вече не са приятели – странна работа, нали? Нека обобщя – ние винаги ще уважаваме Cro-Mags, винаги ще им бъдем благодарни за онова, което направиха за нашата сцена, както и за това, че ни вдъхновяваха и се учехме от тях...

Винаги ще уважаваме онова, което те олицетворяваха и което продължават да олицетворяват. Ужасно бихме се радвали ако те се съберат отново в оригиналния състав. Щом ние можахме, да се надяваме, че и те ще го направят. Ако пък не стане, ние все така ще ги обичаме и им желаем само най-доброто.

С тях се познаваме и когато Харли ме покани в групата си, веднага се навих да тръгна на турне с него. Дани и Джон пък са много добри приятели. Аз също считам Харли за свой добър приятел. Все пак всички сме от един квартал. Беше много жалко, когато те се разпаднаха, защото това раздели много хора в Ню Йорк. Те бяха много важна група за хората... Молим се един ден Cro-Mags да се съберат в оригиналния си състав.

БОБИ, КАК СЕ ЗАПОЗНА С РИК ОТ 25 TA LIFE?
Боби: За пръв път го видях, когато той направи задно салто и от сцената се приземи в публиката, където нокаутира поне десет души.
Дани: Най-вероятно в клуб ‘Sundance’ в Лонг Айлънд, където ние често свирехме.

ДА ОЧАКВАМЕ ЛИ НОВ АЛБУМ ОТ BIOHAZARD?
Боби: Да, със сигурност ще има нов албум на Biohazard. Не сме се събрали само за няколко концерта – събрали сме се за дълго, искаме да запишем нов албум и да продължим оттам, където навремето прекъснахме. Така че очаквайте нов албум някъде през 2010-та! 

Права Тангра Мега Рок