ICED EARTH, White Wizzard, Fury UK
21.11.2011, зала 'Юбилейна', София

текст: Ивайло Александров, снимки: Ивайло Александров

Като погледна списъка на бандите, които Force Of Rock/ABV Pro доведоха у нас, явно съм видял всичките ми любими хеви метъл групи, от калибъра под Iron Maiden, Blind Guardian и W.A.S.P.

Вече нямам съмнение и кой би докарал Running Wild при евентуално турне догодина, че май само те ми останаха. А с Iced Earth изпълниха едно мое над 15-годишно желание.

Този път 'Юбилейна' не напомня на вагоните с евреи по време на холокоста. Приятно пълна, залата е приютила над 500 фена на американците, но е удобно за разминаване със себеподобните, като кислород и бира има в достатъчни количества. Тръгнал съм леко неподготвен и подгряващите банди не ми говорят нищо като имена. Първи са Fury UK и се заслушвам с интерес в посредствения хеви метъл на тримата. Както спомена колегата Топузов – много са добри в това, което правят, само дето има още към хиляда банди, които свирят същото, а то вече отдавна е сътворено от групи като Saxon или Judas Priest. Тримата свирят, куфеят, хората отпред им се радват истински и магията се получава, диалогът е пълен. И когато се оттеглят, се напъвам да се сетя поне една мелодия, да отлича един риф... и се отказвам. Но това не пречи на доста хора да минат покрай мърч-щанда и да си поприказват с момчетата, да се снимат с тях и да си вземат автографи.

Вокалистът Крис Апълтън получава бира от фен – ей така, за наздравето, приказката и хеви метъла. Ами, братство е, да.

Американците White Wizzard са от новата вълна класически хеви метъл банди, които са плъзнали в Щатите и забиват нещо, което много напомня на Мейдън до средата на 80-те, на Grave Digger и на още десетки големи или зарбавени герои отпреди 30 години. Но пък звучат много силно на живо. От един момент нататък се чувствам като част от сцената, когато са прохождали групи като хедлайнърите тази вечер, като Blind Guardian, Helloween – суров хеви метъл (без клавири, моля!) в малка зала пред отдадени фенове, със синтезирана и уловена цялата първичност и енергия на музиката.

Момчетата от групата са странно съчетани – басистът и основател на White Wizzard, Джон Левон с кожената си каубойска шапка е като излязъл от хеви рок банда от южните щати, вокалистът Майкъл Гремио е някъде между Пол ДиАно и покойният Дейв Уилямс от Drowning Pool, единият китарист преспокойно би се вписал в коя да е метълкор банда в родината си, а другият напомня на трашър от началото на 90-те. И въпреки че са пъстра картинка визуално, звуково момчетата са абсолютно хомогенна метъл машина и задържат интереса ми през целия си сет. Да беше преди 10-ина години, вероятно бих си напазарувал от щанда им.

Iced Earth са ми твърде любима група, албумите им до 'Horror Show' са все още едни от най-важните ми метъл дискове и съм едновременно настръхнал от факта, че най-сетне ще ги видя, и притеснен от това как ли биха звучали с (поредния) нов певец.
Кофти е да те разочароват любимци. Да, чух 'Dystopia' и като изключим 3 песни, албумът минава в графата "поредният незначителен запис на готина банда”. Но на живо... Малко преди 10 вечерта Iced Earth излизат на сцената и удрят заглавното парче на новия запис. Стю Блок пее... Боже, как пее! Уверен в себе си, пичът е такова вокално присъствие, че след минута съм забравил всякакви притеснения и хич не ми пука, че съм пред огражденията и трябва да снимам – върша си работата на автопилот, докато попивам доволно близостта до Iced Earth.

Съставът, който гледаме, не е участвал в нито един от любимите ми албуми, но под командването на Джон Шафър май няма значение кои точно са наемниците в момента (е, повечето са в бандата поне от 2007).

Втора е 'Angel’s Holocaust' и онова специфично скоростно препускане по струните на ритъм китарата, така умело използвано от Джон още от дебютния албум на Iced Earth, ме гъделичка интравенозно и ей толкова ми остава да се разкуфея пред сцената.

А когато сливат парчето със 'Slave To The Dark', ме блъсва мощна вълна от всяка тръпка, която тези песни са пращали по тялото ми и текста сам изплува на езика. Бързам да се мушна обратно при приятелите и се потапям напълно в удоволствието от концерт на дълго чакана и лично значима група.

'V' е една от новите песни, които ми харесват, а след нея вдигат скоростта със 'Stand Alone' от гигантския 'Something Wicked This Way Comes'. На това му викаха спийд метъл преди двайсетина години. Прескачане към дебюта с мелодичната 'When The Night Falls' и една от най-силните песни от 'Horror Show' – 'Damien'.

Стю пее адски добре песните на Барлоу – високите му са силни и напомпани, а ниските преминават в гърлен рев, като така допълва и доукрасява старите парчета. Да, липсва ми драмата в блендата на рижия певец, но Стю Блок е чудесно попълнение за Iced Earth. А когато забиват 'Declaration Day' става ясно, че писъците и фалцетите на Тим “Ripper” Оуенс също не са проблем за новака. Пичът пищи, та се къса!

Нямам представа как сме стигнали до 'Dante’s Inferno', която знаем от сетлисти, че е първо изпълнение в биса. Но тук бис няма. Негласно петимата просто продължават да свирят и да ни пращат в тежкия ритъм на музиката си, в чудесните мелодии и вокални хармонии, в силата на твърдия метален звук на Iced Earth.

Да, това е името на бандата, това е името и на последната песен във всеки техен концерт. И много ми се иска да ги гледам отново. Скоро, ако може.