"Непрекъснато слушаме българската народна музика, която си донесохме вкъщи от предишното ни гостуване в страната ви."

Осем години след предишното си посещение в България, Blackmore's Night се завръщат в София за концерт в Зала 1 на НДК на 17 април, тотално разпродаден още две седмици преди провеждането си. Приблизително по същото време, в самия край на март, успяхме да се свържем с главните действащи лица в ренесансовата фолк рок формация - лейди Кендис Найт (вокали и флейта) и спътникът й, сър Ричи Блекмор (китари, мадолина; екс-Deep Purple и Rainbow) - и да проведем приятелски разговор на тема приятелството, свободата, музиката, карнавалите, калдъръмите на Пловдив, Helloween, Стинг, Iron Maiden и футбола...

Васил Върбанов: При нас е вечер, но при вас, в Щатите, все още е обяд. Къде се намирате в момента?

Ричи Блекмор: В Ню Йорк... където идват всички терористи.

В. В.: Там ли прекарвате по-голяма част от времето си?

Р. Б.: Да, живеем тук, в Лонг Айлънд, но доста често отскачаме по работа до Европа. Именно това е едно от основните преимущества на Blackmore's Night - свирим там, където пожелаем, а любимите ни дестинации са именно в Европа. Навремето, с другите му групи, тези решения се взимаха от мениджърите и концертните ни агенти, а има места, които не обичам, пък и работехме прекалено много... С Blackmore's Night свирим когато ни се прииска, което е чудесно.

В. В.: Сега, през 2007 г., се навършват точно 10 години от издаването на дебютния ви албум, "Shadow of the Moon". През изминалото десетилетие силно впечатление правеше факта, че вие двамата живеете в пълна хармония. Така ли е?

Р. Б.: Така е.

Кендис Найт: Разбира се, и ние, като всички хора, сме подложени на ежедневен стрес и напрежение, но се борим с тях по различен начин - чрез красота, творчество... Когато сме нервни, просто взимаме инструментите си и се опитваме да композираме красиви мелодии, с чиято помощ да избягаме от стреса. Освен това, имаме късмет да сме сред природата, а не в центъра на града - задният ни двор гледа към океана, а къщата ни е заобиколена от гора, така че до голяма степен живеем в хармония с дивата природа, което, от своя страна, оказва влияние върху песните ни. Ние сме част от музикалната индустрия и обожаваме "музикалната" й страна, ако мога така да се изразя, но "индустриалната" част може да бъде наистина плашеща, ето защо се опитваме да се спасим от стреса. Постигаме го чрез създаване на музика, която помага както на нас, така и на слушателите й да избягат от напрежението.

В. В.: Така е, но във въпроса си имах предвид хармония в личен план - просто и двамата изглеждате много щастливи заедно. Има ли около вас завистници, правещи опит да разрушат семейната ви идилия?

Р. Б.: Не мисля.

К. Н.: Ние сме доста затворени хора. Оградили сме се с най-добрите си приятели и знаем, че можем да разчитаме на тях. Искаме около нас да има само позитивни личности, които да мислят като нас, а такива хора не изпитват нужда да разрушават каквото и да било. Ако някой се опитва да се държи гадно, просто стоим настрана от него.

В. В.: Кендис, преди месец си говорихме с момчетата от Helloween и обсъдихме и песента им "Light the Universe", в която пееш и ти. Как се свърза с тях? Звукозаписната компания ли пое инициативата или записа вокалите в парчето за удоволствие?

К. Н.: И двете. Helloween търсеха човек, който да изпее част от партиите, и тъй като работят със същия лейбъл като нас (SPV), оттам са ги насочили към мен. Когато ми изпратиха демото на песента, веднага се влюбих в нея. В началото бях леко нервна, тъй като не знаех дали ще успея да се впиша в тежката музика на Helloween с гласа си, но резултатът стана прекрасен. След около година момчетата долетяха до замъка, в който бях отседнала по онова време, и заснехме и клипа. Тогава се видяхме очи в очи за първи път и веднага си допаднахме.

В. В.: Да поговорим и за България. Спомняте ли си нещо от предишните ви два концерта преди около 8 години?

Р. Б.: Да, изкарахме си чудесно в страната ви и именно затова сега идваме отново. Като цяло, харесвам източноевропейските държави като България, Румъния и Унгария и винаги ми е интересно да ги посещавам.

К. Н.: Да, имаме чудесни спомени. Публиката бе невероятна - и в Пловдив, и в София. Спомням си как вървяхме по онези калдъръмени улички, как ни подариха гайда, направена от кожата на коза, как се опитвах да свиря на нея... и как си донесохме много записи с българска народна музика у дома. Непрекъснато я слушаме. Сега искаме да се върнем, за да се отблагодарим на хората с нашата музика.

В. В.: Шоуто ви в София на 17 април вече е разпродадено, така че добрите чувства явно са взаимни. Все пак, мистър Блекмор, не се ли уморихте на концертите ви винаги да идват и хора, които да искат да им свирите "Smoke on the Water" и пр.?

Р. Б.: Всъщност, точно в момента записвам версия на "Smoke on the Water" с Helloween.

В. В.: Нима!?

К. Н.: Ха-ха-ха, да, добър отговор, нали?

Р. Б.: Сериозно, подобни случаи са рядкост. В повечето случаи свирим пред около 1500-2000 души, а такава публика е контролируема и тиха, докато трае концертът. Когато свирим пред наистина голямо множество, примерно 5-6 хиляди, може и да се намери някой и друг индивид от тези, за които спомена, но и те знаят каква музика свирим с Blackmore's Night и проявяват нужното уважение.

К. Н.: Мисля, че всеки истински фен на Ричи знае, че талантът му е огромен, а инструментализмът - на адски високо ниво, без начение дали изпълнява песни на Deep Purple, Rainbow или Blackmore's Night. Хората, които идват на концертите ни, за да се насладят на майсторско свирене и завладяващи мелодии, със сигурност няма да останат разочаровани от Ричи.

В. В.: Музиката на Blackmore's Night до голяма степен е изградена върху класически структури, което няма как да е лесно за изпълнение - нужна е математическа точност, няма поле за импровизации...

Р. Б.: В някои от песните наистина е така. Трудно е да се импровизира, тъй като за целта е необходима свобода, а повечето ни композоции са твърде структурирани, но именно там се крие предизвикателството. Свикнал съм да импровизирам с рифове, дори ми е ужасно лесно, но със сложните мелодии нещата не стоят по този начин.

В. В.: Кендис, вярно ли е, че си се запознала с Ричи, докато си работила в нюйоркско радио?

К. Н.: Да, бях в най-голямата рок станция в Лонг Айлънд. Веднъж Deep Purple се обадиха и обясниха, че замислят благотворителен футболен мач. Решихме да го организираме заедно, наехме терена, там се и запознахме. Момчетата от Deep Purple и най-вече Ричи ни предупредиха, че вече не са първа младост и едва ли ще играят като хората, но впоследствие се оказа, че са ни излъгали - биха ни много сериозно.

В. В.: Ти самата като водещ ли работеше?

К. Н.: Правех по малко от всичко - дублирах, записвах реклами, занимавах се с продуцентска работа, помагах на водещите... Опитвах се да намеря нишата си. Исках да се занимавам с музика, но не знаех точно как. Тогава се запознах с Ричи и поех по тотално различен път.

В. В.: Липсва ли ти работата в радиото?

К. Н.: Вече не би ми доставила ни най-малко удоволствие - сега харесвам свободата, която ни дава групата. Имаме възможност да композираме и свирим каквото си пожелаем, без значение дали става дума за народна или ренесансова музика, поп или рок, инструментални или кръчмарски песни. Чудесно е да не се ограничаваш в някакви рамки, а повечето радиостанции, особено в Щатите, се движат в строго определени формати. На практика, големите звукозаписни компании диктуват правилата и казват какво да се пуска по радиото, което води до пълна липса на разнообразие. Всички станции пускат абсолютно едни и същи песни, което е тъжно, тъй като по този начин много качествена музика не достига до хората. С други думи, щастлива съм, че вече не работя в радио.

В. В.: Преди около две години гледах видеозаписи от концерти на Blackmore's Night в замъци и ми направи впечатление, че по-голяма част от публиката бе сходно облечена - в ренесансови костюми. Къде е най-добре да свирите от тази гледна точка?

К. Н.: Колкото и невероятно да звучи - навсякъде. Най-последователни по отношение на маскирането са в Германия, където свирим абсолютно всяка година. За Англия, например, навремето ни предупреждаваха да не очакваме нищо подобно, а се оказа, че преоблечените хора бяха повече, отколкото в Германия, така че човек никога не знае. Самите ние насърчаваме хората да се маскират, да се чувстват напълно свободни и да изглеждат както пожелаят, ето защо на концертите ни можете да видите цели семейства, преоблечени като монаси, шутове, принцеси, Робин Худ...

В. В.: Това е удивително, най-малкото защото по този начин предлагате на публиката нещо повече от музика.

К. Н.: Именно. Когато хората се появят в костюмите си и видят и други маскирани, веднага се сприятеляват с тях - чудесно е да станеш свидетел на нещо подобно. В днешно време всички се ръководят от модата и изглеждат еднакво, а на нашите концерти можете да сте уникални - такива, каквито си пожелаете. Ние сме пълна противоположност на масовото.

В. В.: Трябва да отворите собствен магазин за ренесансови и средновековни облекла.

К. Н.: Ха-ха, да, обсъждали сме го.

В. В.: А какво питие, според вас, е най-подходящо за слушане на музиката ви?

Р. Б.: Вече не пия... Преди си сипвах вино на вечеря и бира или уиски на сцената... А когато слушате музиката ни, най-добре би било да пиете медовина - вино, смесено с мед. Все пак, държа да отбележа, че песните ни комбинират ренесансова музика, рокенрол и традиционни мотиви, така че няма как да бъде категоризирана.

В. В.: Мислите ли, че с тази музика сте повлияли на Стинг за създаването на миналогодишния му албум "Songs From the Labyrinth", базиран на мелодиите на Джон Доуланд?

Р. Б.: не съм сигурен. Музикантът, който свири на лютня в този диск, е много добър, но не знам името му...

В. В.: Един Карамазов от Босна.

Р. Б.: Невероятен е... Имам няколко теории по въпроса. Никога не съм харесвал съвременните интерпретации на ренесансовата музика. Това, което ме възхищава в нея, са изразните средства, автентичните инструменти, техниката на свирене... Мисълта ми е, че според мен гласът на Стинг не е подходящ за средновековна музика, въпреки че е добър певец.

В. В.: Следващата световноизвестна британска група, която ще свири в София след вас - макар че само Ричи е британец, а Кендис е американка - е Iron Maiden. В средата на 90-те ми попадна интервю, в което Ричи споделя, че не харесва музиката им, но уважава Стив Харис като футболист. Кендис също спомена футбола преди малко. Ричи, все още ли риташ?

Р. Б.: Да, всяка неделя. Играем с всеки, без значение дали е в инвалидна количка или с патерици - важното е да има общуване, да се забавляваме. Футбоът е чудесен начин за събиране с приятели.

Права: Тангра Мега Рок