Да, изля се ебати дъжда. Около двайсет хиляди души гребяха с ръце между капките, пляскайки в такт с Ковърдейл или Елиът, пръскайки дъждовна вода около себе си. Сякаш времето реши да изпита волята на рокаджиите на стадион "Академик", изчака Whitesnake да се впуснат във вихъра си и отвори недрата си. А феновете издържаха на изпитанието. Всъщност, издържаха на всичко. За да посрещнат любимците си и да им засвидетелстват любов и преданост.

Изпитания ли? Основното беше тричасовото закъснение на концерта на двете британски групи. Иначе Тома Здравков и сборна формация излязоха само с около час по-късно от обявеното и, имайки предвид вкусовете на аудиторията, сетът на младежа от Пазарджик беше повече от успешно подбран. “Highway to Hell”, “Paranoid”, “Holy Diver”, “Breaking the Law”... Да споменавам ли авторите? Прилична халтурка, която подгря подобаващо и амнистира натрупалия негативи в очите на консервативните рок-почитатели в България Тома.

Надали обаче някой е очаквал след двайсетминутното му представяне да чакаме още два часа и половина за Whitesnake. Този път неуредиците били по границите. Спрял ток, забавена техника и забавен концерт. А опашките за бира се точеха с бързината на лепкав блус в летен ден. Че и някъде бирите свършиха пред чакалите часове (буквално) хора. А това не е маловажно.

Но не е маловажно и друго. Малко преди 23:00 ч. под прожекторите се появиха британските класици. И изведнъж стана много важно. Да гледаш, да слушаш, да попиваш музика (и дъжд). Сцената сякаш се запълни от харизмата на шестимата усмихнати и така ведри музиканти. Ковърдейл беше в чудесна форма и страхотно настроение (както и колегите му). И вярвам, че се трогна, когато двайсет хиляди гърла запяха един почти 35-годишен рефрен: “Ain’t no love in the heart of the city...” Но любов имаше. И то в сърцето на града. “Академик” преливаше от нея. Даряваха я 12-13-годишни деца, излъчваха я младежи и (не)пораснали ентусиасти, струеше и от хора, прехвърлили средната възраст. Да, дъждът не успя да потуши емоционалният взрив на магията, наречена Whitesnake. “Here I Go Again” ли? Пяха я. Пяхме я. “Fool for Your Loving”? И нея. “Is This Love”? Да, любов е. А “In the Still of the Night” ни поднесоха, и лек спомен за Deep Purple. Какво повече му трябва на човек? Дъждобрани и чадъри. Или захвърлени дрехи и развяни мокри коси, полепнали по усмихнатите физиономии на тълпата, която изпрати групата под дъжд от овации, аплодисменти и високо вдигнати бири. И съвсем истински такъв. Чудесни Whitesnake! А този спектакъл беше и първи голям концерт в живота на много хора. Какъв летящ старт!

За Def Leppard остана нелеката задача да поддържат огъня, запален от Ковърдейл, Олдрич и компания, и то след 40-минутно чакане под несекващия дъжд. Но и хората, вече толкова мокри, сякаш не обръщаха внимание на стичащите се по гърбовете им вади. И когато малко след като Леопардите избухнаха за пръв път на българска земя, Джо Елиът показа и съпричастност към публиката и среден пръст на облаците. Така де, рокенрол!

Макар и по-леки, по-меки и по-късно (всъщност, вече на 5 юли) на сцената, Def Leppard получиха възторжен прием от почитателите си. И го върнаха, като изпълниха свежа (и мокра) китка от някои от най-обичаните си песни. “Rocket”, “Animal”, “Love Bites” и страхотната “Hysteria” бяха перлите от едноименната тава от 1987 г. Малко по-кофти звук в сравнение с убийствения саунд на Whitesnake (за което основна вина имаше дъждът), но и фенове, и група игнорираха неудобствата и ситуацията за час и половина танци. И когато всичко свърши с химните “Rock of Ages” и “Let’s Get Rocked”, уморени и мокри, останалите под пороя от вода, емоции и рокенрол меломани си тръгнаха, понесли в сърцата си автентичен спомен от незабравимо изживяване. Изпитания ли? Да. И рокенрол!

Текст: Ивайло Александров

Снимки: Виктор Александров

Още снимки ще откриете в ГАЛЕРИЯТА.