MANU CHAO
Wickeda, Миленита

16.09.2013 г., зала 'Фестиална', София

текст: Fyfe, снимки: Елена Ненкова

"Illegal: Колко е часът в сърцето ти?"

Здравейте,

Наричат ме Fyfe. Занимавам се с ветроходство и още в автобуса на път за зала 'Фестивална', реших, че ако някога имам лодка ще я кръстя 'Minha Galera'.

* minha galera – (от испански) – Градски жаргон. Едно от оригиналните значения е най-евтиното място на футболен стадион, където се групира по-голямата  част от феновете, обикновено най-ентусиазираниете. Те не могат да си позволят скъпи билети за предните редове или ложите.  Основното му значение е -  "моите хора”.

До 19:09 часа 16 септември беше един блудкав ден с неясни послания (какво означава, ако намериш гол охлюв на кухненската си маса...)

Досадни работни задачи са запушили порите на мисленето ми и по някое време започвам да изпитвам страх, че отивам на концерта на МАНУ ЧАО с някаква механична нагласа, че трябва да свърша нещо. Психиката ми отдавна има тъпа форма от много концерти и събития (професионално изкривяване) и се паникьосвам, че емоционалният ми харем  неусетно губи разнообразие.

Разбира се, мислите ми започват да текат точно по този начин. Няколко автобуса с фенове от съседни държави нахлуват. Гръцки момичета със спорни физически данни отнемат най-хубавото на автобусната спирка пред залата – постерите за концерта.

Наоколо е рехаво откъм хора. Кисел бар брадавично е изпъкнал на лицето на 'Фестивална'. Киселея и аз.

Ходя из тълпата и имам онова натрапчиво усещане, което полазва по тила ти, когато си сам сред много хора, че всички ме гледат. Движа се плавно, гледам лошо и никой не ме закача.

Докато вървя към служебния вход се чудя "от ‘къв  зор Миленита ще подгрява Ману...Уикеда..ясно то..”. Изхабявам една мозъчна клетка за едно мислено свиване на рамене и  продължавам по поточната лента на тоя понеделник. Оставам скептична. Павката от Loud Concerts ме посреща – стражарска-марка-бум-печат и съм вътре.

Ето я – старата хокейна зала. Същата си е. Една плътно сива такава, с остарели кафеви седалки изтъркани от задниците на нашите дядовци. Истински експонат в големия музей на времето - 'България'.

Заради това, че познавам 2/3 от персонала по баровете, все видни градски легенди от местните барове и клубове,  започвам полека да отварям завесите на тъмната стая в главата си. Някакви, в началото болезнени, слънчеви лъчи почват да настояват да се настанят вътре и аз им помагам с една бира.

Селектор Lazy Face вече е на сцената. Лазар е добър колекционер на музика и това си личи.
 
МИЛЕНИТА се промъкна на сцената леко незабелязано. Сетих се, че съм част от екипа виновен тя и Funky Miracle да се открият едни други. Пасват си. Тя започва с клишираните "Чуваме ли се” и  "Тука ли сте”, а аз отвърщам с киселото "Не!”.

Звукарите все още се гласят и първите две три песни са смесица от няколко вълни ехо. Напълно естествено. За мен – нищо ново. Аз обхождам залата да чуя къде е най-добре, но в крайна сметка се връщам обратно отпред. След още 20-на минути саундът е вече както си трябва за такъв голям концерт.

Започвам да се срещам с приятели. Ето ги – един по един – същите хора от преди 11 години. Няколко ръце бръкнаха смело в емоционалното малиби, в което плувах и безмилостно ме изтръгнаха от него. ...

За МИЛЕНИТА ще кажа нещо, което и преди е излизало изпод 'перото ми':

 "Музиката й е толкова лека и въздухоплаваща, че в общи линии напомня на летящо пухче от глухарче тръгнало незнайно на къде в компанията на лек палав ветрец. Ей така, супер лесно, звука се отделя от източника си и се понася сякаш е най-естественото нещо за ушите ти.

А после ти е трудно да отделиш думите в текста; всичко си е някак на точното място и ритъм; въпреки множеството чудновати хрумки, подскоци, завъртания и салта изскачащи зад всеки ъгъл на композицията, която не ти позволяват да се откажеш по средата на парчето...  „....

Точно като тази на МАНУ.... Плеснах се по челото.  Скептицизмът ми си тръгна засрамен, а аз се улових да навивам едни приятели да си купят албумът й на излизане.

Всичко е по график. Александър Бояджиев – Чиката e стейджмениджър и това обяснява нещата. Простата сметка показва, че хедлайнерът за вечерта ще излезе към 22:00 часа.

Информирам за това на няколко човека в кратки съобщения, но всек пак ядно им напомням, че вече е трябвало да са тук. Вратите бяха отворени още в 18:30.

Уважаеми сънародници, обръщам се към вас да ви кажа с кисело изражение, че 4000 човека не влизат за 5 минути, а за около 3 часа. Така че не се сърдете, когато кльофнете на дълга опашка половин час преди любимият ви артист да излезе на сцена.

УИКЕДА. Пътуването във времето продължава. Тия пичове са си на цели 15 години. Самият Ерол го каза от сцената. Баси - изчислявам , че това е целият ми съзнателен живот (подчертавам – съзнателен). 

УИКЕДА са най-сладката музикална грешка, която някой организатор може да си причини. Изправи ги за подгряващи и знай, че който и да дойде след тях ще има скромната роля на опашка на динозавър. 

УИКЕДА са великолепни. За моето обкръжение те са вече със статут на градски фолклор и нещо ми подсказва, че когато остареем това ще са нашите старшлагери. Те не се дават, мечтаят да са моряци и предизвикват индустриални количества носталгия у мен с всичките култови парчета и онази вечна любов към Мариана...

Кольо Гилъна изскача от някъде и запява заедно с бандата.'Най-щастливия ден'... За пореден път тотално се зашеметих от влиянието на УИКЕДА.

Чиката ме пусна зад оградата, за да поснимам уж, но не ми се получи. Само тази – на която ясно си личи човешкото ястие, в което предстоеше да се сготвим в собствен сос...



Свръхестествените ми способности да се провирам в тълпа се проявяват, когато завеждам приятелка към прохладните храсти навън пред залата.

Буквално прелетяваме през някакви коридори от тела, които знам, че виждам с третото си око, а мозъка ми не ги регистрира. Нели подава добра хрумка, че идва от двигателната памет на моето собствено тяло. Решавам, че това  е професионално изправяне. Невъзможно е да се добереш то санитарните възли в залата. Опашките пред тях са десетки метри, а ние нямаме подобно търпение.

Когато се връщаме имаме време да се прегрупираме. Краткото преброяване сочи точния резултат - "Всички сме.”

Последни безмислени смс-и за кой къде е. След 13 години усилено ходене по концерти и партита се убеждавам, че уеднаквяването на понятията за разстояние, ляво и дясно не съществува. Откажете се. Един от нашите ми подарява бира.

Когато го поглеждам въпросително, Тото казва: "Е не мога да отида до бара през толкова хора и да кажа... "Една бира.” Това е пълна безмислица”. Кефя се. Все пак час по-рано почти по същия начин подарих една бира на една влюбена двойка.

Предварително се поздравяваме за всяка идваща песен. Особено внимание обръщам на Кофето и Боб. Те са инстински спортяги, които имат отбор по...по... всичко (трекинг, бягане, катерене и т.н.).. с името 'Clandestino'.

Не сме случайно на този концерт. И да. Същите сме. Всички сме. На същото място както преди 11 години, както и преди 2...



МАНУ.  Започват с  'Mr. Bobby'.

Разбира се, Боб откача. Мисля си - "Загубихме един”. Докато се усетя - всички сме в хипнозата. Сякаш съм на симпозиум по аутизъм. Вече не сме там.

За моя приятна изненада установих, че мога да танцувам точно толкова добре и продължително колкото и преди 11 година. In your face!

Момчетата не издържаха дълго и демонстрациите по пехливански борби започнаха. Голи тела, развети коси и тресящи се кожи - около мен имаше само (САМО) красиви хора, от онези заради които получаваш пеперуди в корема – те са твои и ти си техен.  МАНУ.. ти ли си БОБ МАРЛИ на моето поколение...?

На всички, които изпуснаха концерта съобщавам, че MANU CHAO изпяха почти целия 'Clndestino'.

Минаха през 'Proxima Estacion: Esperanza' и аз се замечтах в София да има метростанция със същото име. За мое щастие от 'Radio Bemba Sound System' чух любимата си песен 'Minha Galera', a после и 'Mala Vida' заради която изобщо октрих МАНУ ЧАО в живота си...(песента е от пъривя албум на MANO NEGRA от 1988).

После не помня... Не помня колко пъти се заклех да спра цигарите, в нефелните си опити да крещя докато зверски се тръшкам, за да изтръгна и последното парченце холестерол от аортите си. Не помня на колко биса ги върнахме обратно, но е факт че бяха поне три, а после имахме спорове дали изобщо са слизали от сцената.

Не помня през колко музикални жанрове се разпиляхме – онази същата двигателна памет тази сутрин твърдеше, че сме минали през самба, румба, ска, пънк, кумбиа, рок, етно...



Моят извод: МАНУ ЧАО е името на нов музикален жанр, зародил се някъде през деведесетте на 20 век. "Каква музика слушаш? – Manu Chao.”

Да си на концерт на МАНУ ЧАО е като да въртиш любимата си песен до припадък в уредбата на футболен стадион, докато любимият ти отбор побеждава: ойооо... ойо йо йо йо йооооо.

Не ти омръзва – все едно да ти омръзне зомбирано да зяпаш  морето, а душата ти да се пълни с цветове и светлина през очите. 

МАНУ влиза през отворената врата на слуха ти, плъзва по вените и настройва часовникът в сърцето ти. Отмерва секундите с микрофон и те кара да мислиш, че ще живееш вечно. Аз съм на протест. Светът може да е по-добър. А моите мисли нелегални...

п.п. Loud Concerts и Строежа – добра работа!

ГАЛЕРИЯ