IRON MAIDEN + Ghost

16.06.2014, 'Арена Армеец София'
текст: Никола Шахпазов, снимки: Йордан Михайлов-Дългия

Не че не ги бива в студийни условия, но IRON MAIDEN винаги са били подчертано концертна група. Само се опитайте да преброите лайв албумите им (аудио и видео) – ще стигнете поне до числото 15, като в това число изобщо не влизат концертните записи, влезли като В-side на всякакви сингли и ЕР-та.

Така години преди да ги видим за първи път на живо, бяхме попили концертното IRON MAIDEN преживяване – дотолкова, че аз например бях тотално отвикнал с оригиналното звучене на ‘Sanctuary’ и бях склонен да го възприема единствено с Дикинсън на вокалите.

И отново – без да подценяваме албумите от 2000-та насам (намирам ‘Brave New World’ и ‘A Matter of Life and Death’ за прелестни), MAIDEN не биха могли да запазят позицията си на Най-велика хеви метъл група на света без концертите.



На всичко отгоре, групата не се включи в надпреварата за по-големи видеоекрани и екстравагантни 360° сцени – MAIDEN остават крайно консервативни, почти изцяло със старата, осемдесетарска лайв концепция, която включва силно комиксова сцена, няколко дървено придвижващи се Еди-та плюс само малко повече огън, отколкото преди 30 години.

Ако трябва да направим сравнението между последните две големи британски банди, които свириха тук – Massive Attack съвсем очаквано залагат на дигитални, фрагментарни, студени и постмодерни сценични ефекти, докато MAIDEN обичат механичността, театралността, всички трикове от старата школа.

При много други големи банди това би било прието за ненужна ретроградност. Но не и тук.



Защото най-успешните турнета, които направиха през последните 20 години са доволно близките като идея и съдържание ‘Somewhere Back in Time’ и ‘Maiden England’, в рамките на които си припомняме тъкмо осемдесетарските ‘Seventh Son of a Seventh Son’, ‘Powerslave’ и ‘Somewhere in Time’. И, за разлика от Роджър Уотърс, който модернизира своята Стена до неузнаваемост, в случая нищо твърде модерно не би подействало, но пък класическата хеви метъл постановка е съвсем на място.

След като ‘Somewhere Back in Time’ ни подмина (лишавайки ни, вероятно завинаги, от възможността да чуем цялата ‘Rime of the Ancient Mariner’ на живо в София), можем само да се радваме, че софийска дата имаше в графика за ‘Maiden England’, което пък ни даде добрата възможност да чуем друга епика (за първи и последен път тук) – ‘Seventh Son of a Seventh Son’.

Гледах MAIDEN за шести път (едва за втори в София) и до момента в концертите им винаги имаше един ясен недостатък – подгряващите групи.
 
Или ставаше дума за досадната банда на щерката на Стив Харис (макар че момичето Лорън компенсираше с кръшна снага и хубава гръд), или за ненужни местни кавър банди (румънските The Trooper, например) или за Anthrax, които биха могли да бъдат добри, ако не залагаха на твърде много кавъри в и без това краткия сет.



Ghost (или Ghost B.C., ако предпочитате) са друга работа. Независимо какво смятате за музиката им, шведите са интересни на живо, а маските, костюмите и премерената им театралност приятно се вписват с осемдесетарското усещане на цялото ‘Maiden England’ турне.

Добре де, новоизбраният папа Емеритус II може и да не успя да ни обърне в неговата нечестива вяра, но Ghost си бяха добра загрявка. Най-сетне.

От този концерт ще има мнозина недоволни и има защо. Например заради адската жега и настанилия се в залата тежък аромат на влага и пот, с който вентилацията не успяваше да се справи.

Още повече – заради небалансирания, на места хаотичен звук, в който ту потъваше баса, ту се замазваха до неузнаваемост китарните теми. Вследствие на последното, на част от присъстващите се налагаше да чакат припева, за да познаят парчето, а тази игра е изключително неприятна, знаете от собствен опит. Поради една или друга причина, тези немаловажни детайли не успяха да провалят концерта. Поне не напълно.



А концертът на практика беше абсолютно същият, както онзи, който се случи в най-жаркия момент от миналото лято пред Двореца на народите в не толкова далечния Букурещ (разликата от две-три парчета намирам за пренебрежима). Групата се придържаше стриктно към фиксирания за 2014 сетлист, парчетата бяха представени, изсвирени, изиграни както на всяко друго шоу от продължаващото вече трета година турне. И въпреки това, не беше скучно.



Защото IRON MAIDEN са група, която можеш да гледаш няколко пъти на година, без нито веднъж да ти дотегне веенето на британския флаг на ‘The Trooper’, ледения пейзаж на ‘Moonchild’, доволно наивната клоунада на Яник Гърс или разстрелващия публиката с бас китарата си Стив Харис.

Присъствието на MAIDEN, буреносната енергия, която все още притежават, иконичният глас на Дикинсън, препускащ напред-назад и нагоре-надолу (като онзи бегач от ‘The Loneliness of the Long Distance Runner’), прогресарски епичната ‘Seventh Son of a Seventh Son’ (която бе не само централната композиция за вечерта, но и парчето с най-приличен звук), закриващата пънкария ‘Sanctuary’ – всичко това може да изглежда патетично и несъстоятелно поотделно, но взето накуп гарантира поредната вечер, след която мога да нарека IRON MAIDEN Най-велика хеви метъл група на света.