DREAM THEATER

29.07.2014 г., зала ‘Фестивална’, София

текст: Стефан Топузов, снимки: Sofia Music Enterprises

В ревюто си за последния албум на DREAM THEATER мисля, че ги нарекох нещо от сорта на 'патологично самодостатъчни'. Както става ясно и от концерта им в София във вторник вечерта, в известен смисъл те са точно такива.

Играта на думи с името на групата настрана, но концертът им е малко като театър – поне в този смисъл, че когато отиваш на театър, преди основната постановка няма друга, по-къса и тъпа, която да те 'подгрее'. Така е и с тяхното шоу – DREAM THEATER и това е.

Но причината не е някаква хранеща еготата на музикантите самодостатъчност. При всеки от тях виртуозността е на такова ниво, че да нямат какво да доказват.

Това, което DREAM THEATER предлагат, е достатъчно само по себе си и на публиката. Нямат нужда от помощ. Меко казано!



Тричасовият сет, с който тресат тежко неакустичната зала 'Фестивална', включва толкова много – наистина ТОЛКОВА МНОГО! – свирене, и като количество, и като качество, че DREAM THEATER откровено карат всички други групи, които съм гледал досега да изглеждат мързеливи.

Около 2000-те фена, които са дошли да гледат групата, изглежда са наясно, че ги очаква истинско пиршество от свирене. Още преди групата да засвири, смятана на всяка картинка, прожектирана на огромната завеса, скриваща сцената от публиката, предизвиква див ентусиазъм.

Който пък съвсем експлодира, когато малко преди 20,00 ч. зазвучава интрото на последния, едноименен албум 'False Awakening Suite', а на разкрилия се огромен LED екран зад сцената върви анимация, в която са преплетени обложките на всички албуми на групата досега.

Минути по-късно Джон Петручи, Джон Миунг, Джордан Рудес, Джеймс Лабри и Майк Манджини са на сцената и дънят 'The Enemy Inside'.

Звукът е отврат.



Но и никой не е очаквал нещо различно в тази зала. Обиколките ми из различни нейни краища по време на концерта ме оставят с впечатлението, че най-прецакани откъм звук са хората на трибуните, а най-малко – тези в долу в средата, около пулта на озвучителя.

Случващото се на сцената обаче е достатъчно стойностно, за да засенчи този иначе немалък проблем. Петимата музиканти наистина карат ченето ми да увисне заради привидната лекота, с която свирят песните си – които са суперсложни и като аранжименти, и като композиция.

Тук-там някой в публиката се опитва да танцува, или да 'избухне' на някой драматичен момент – само за да изглежда супер нелепо, след като въобще не го уцелва.

Лабри обаче е доста впечатлен от двуметрова, картонена (предполагам) реплика на логото на групата 'Majesty', която фен от по-задните редове размахва през половината концерт.

След като помолва да му бъде донесена на сцената, широко усмихнатият вокалист обяснява, че това е едно от най-яките неща, които е виждал на концерт. Това кара и дежурните обяснения колко яка е българската публика да звучат една идея по-искрено.



Подкрепени от пищно светлинно шоу, DREAM THEATER изнасят концерт, който условно може да се раздели.

Първата и по-ударна от тях продължава около час и 15 минути. В нея преобладават парчета от последния албум като 'The Looking Glass', 'Along for the Ride' и 'Enigma Machine' (която е разцепена от учудващо постно барабанно соло на Манджини), но и такива от другия пост-Портной-ски албум 'A Dramatic Turn of Events'.

След 15-минутен антракт, в който публиката е забавлявана от абсурдни, фалшиви инфомършъли, групата отново излиза на сцената. Този път – с обещанието да ни върне по-назад в дискографията си, защото отдавана не е била тук.

Прави го, изсвирвайки половината от излезлия през 1994 г. 'Awake' – от тежката рифова атака на 'The Mirror' до залагащата на нежни пиано акорди и кийбордни мелодии 'Space-Dye Vest'.

Но кулминацията е над 20-минутната затваряща епика от актуалния диск – 'Illumination Theory'.



За финал получаваме нещо като бис – което не е точно бис, защото си върви с визуализацията на LED екрана и си е планирана част от шоуто – което ни връща към концептуалния шедьовър от 1999 г. 'Metropolis Pt.2: Scenes from a Memory'.

Когато и неговият финал 'Finally Free' отшумява, вече идва краят на шоуто – 23,00 ч.

На излизане от залата разговарям с познат, който свири в една доста добра българска метъл банда.

Обяснявам му, че след такъв чудовищен и пренаситен със свирене концерт се чувствам като предрусал с музика и сигурно ще трябва да минат няколко дни, преди да ми се дослуша отново каквато и да било.

'А ние, дето свирим, май направо ще трябва да хвърлим инструментите' – отговаря ми той.