JUDAS PRIEST
Helloween
30 юни 2015, ‘Арена Армеец’, София
текст: Стефан Топузов, снимки: Орлин Николов (SME)
Хеви метълът никога не е бил музика, по-която музикалните сноби и критици да се захласват. Проста им е, може би прекалено улична, работническа и плебейска. Често дори не я разбират, макар и да не си признават. Специално за JUDAS PRIEST обаче мисля, че е редно да признаем, че сгрешихме жестоко.
Колкото и събитията преди излизането на последния им албум ‘Redeemer of Souls’ да загатваха, че групата ще катастрофира, изпускайки шанса да сложи край на кариерата си с достойнство, то музиката в албума затвори устите на всички умници. А концерти като вчерашния в софийската Арена Армеец несъмнено са накарали ченетата на много от същите тези усти да увиснат до земята.
Моето – със сигурност!
В сряда вечерта JUDAS PRIEST нямаха нищо общо с излъчването си на уморен стар гигант, запътил се към заслужена почивка, което имаха през 2011 г. и цялата ера ‘Epitaph’. Напротив – групата излъчваше мощ и енергия, с която направо помете изпълнилите арената около 20 000 фенове. Не една хеви метъл група е декларирала шумно, че тази музика е вечна и не умира. JUDAS PRIEST го доказаха във вторник вечерта, побеждавайки логиката на времето, годините и едни биологични закони, пред които трябва да си бог, за да не склониш глава. Е, те явно са!
Преди да стигнем въобще до PRIEST обаче, имаме шанс да гледаме и HELLOWEEN. Статутът им на специален гост – а не на подгряваща група – им гарантира едночасов сет, прилично озвучаване и подобаващо светлинно шоу. Нещо, което превръща и тяхното изпълнение в ценен момент от концерта. Без да съм фен на групата, не мога да не кажа, че от няколкото техни концерта, на които съм попадал, този най ми допадна. Изпълненията на ‘My Gog-Given Right’, ‘If I Could Fly’ и ‘Are You Metal?‘ са наистина силни, а начинът по който Анди Дерис общува с публиката и я кара да пее заедно с него парчетата, е наистина впечатляващ.
Но толкова. Когато половин час по-късно от колоните зазвучава ‘War Pigs’ на Black Sabbath, за да проправи звукова пътека от първоучителите към законодателите в хеви метъла, немският пауър вече е само спомен.
JUDAS PRIEST влизат ударно с отварящото ‘Dragonaut’ от последния им албум и веднага слагат ясна линия между концепцията на двете групи тази вечер. Докато Helloween разчитат на бързи ритми, състезаващи се с тях мелодии и реещия се над това глас на Дерис, то Judas просто те унищожават с изливащи се като разтопена стомана върху тъпанчетата ти рифове.
Роб Халфорд излиза на сцената последен от всички – дори след като вече е изпял първия стих от парчето, нещо което прави на практика за всяка песен по време на шоуто. Формата, в която се намира 63-годишният фронтмен обаче е меко казано впечатляваща. Начинът, по който изпява припева на следващата ‘Metal Gods’ подсказва, че престои да открадне шоуто от всички тази вечер.
Заедно с него, Judas Priest леко бягат от класическите аранжименти на песни като гореспоменатата и ‘Beyond the Realms of Death’ например. Но всъщност тези нови прочити звучат свежо и още по-смазващо от оригиналните версии – и става леко трудно да повярваш, че част от песните, които групата свири, са писани преди 30 и повече години. А макар това да е турне по повод нов студиен албум, повечето от парчетата в сета са именно такива – стари класики като ‘Electric Eye’, ‘Victim of Changes’, ‘Breaking the Law’ и други велики песни.
Сценичната продукция, състояща се просто от огромен екран, показващ най-различни визуализации за парчетата, и светлини, къпещи групата в топли цветове, е по-скоро изчистена и скромна – поне на фона на това, което Iron Maiden или Metallica предлагат на живо напоследък.
Йън Хил и Глен Типтън по-скоро седят на местата си и просто си свирят партиите си, докато окриленият младостта нов китарист Ричи Фолкнър вилнее на сцената като млада версия на Кей Кей Даунинг, пристигнала с машина на времето от 80-те.
Но всъщност тази изчистеност на продукцията помага на фокуса да падне върху самата музика. Не, че Халфорд не сменя облеклото си за всяко парче, или не излиза с мотор за ‘Hell Bent for Leather’ – прави го. Но това са щрихи, които допълват картината, вместо да я замъгляват.
А тя е най-вече звукова, както става ясно и от просто умопомрачителното изпълнение на ‘Painkiller’, с което кулминира шоуто. Фактът, че такива нечовешки писъци въобще могат да излизат от нечие гърло е достатъчно впечатляващ. Това, че Халфорд го прави на тези години и всяка вечер на турне, е дори отвъд това.
Клишето тази вечер е вярно – JUDAS PRIEST са хеви метъл богове. И по нищо не личи, че някога ще спрат да бъдат.
