Преди близо 15 години чух за пръв път Исихия. Да кажа, че бях омагьосан, ще е много, много леко. Усещането беше като спомен за всички отминали животи, за пулса на кръвта, текла през жилите на стотици мои предшественици, по-древен от обозримото. Последният им концерт през 2005 като съпорт на македонците Mizar си остава вълшебство. А последният им албум 'Стихири' от 2010 (добре де, края на 2009) е един от най-важните, красиви и пречистващи албуми в колекцията ми изобщо. И после тишина...

 

 

Преди години се запознах с Веселин Митев, който тогава вече дирижираше новия си проект Кайно Йесно Слонце. Те имат онова зрънце неподправеност и автентичност както и Исихия, но и нещо много диво и необуздано в дългите импровизационни композиции, лежащи на древното българско наследство. 

 

През 2007 или 2008 бях на изложба на Веско и разгледах красивите му резби и пластики. Тогава видях и първите снимки от къщата му в село Долен и отдавна се разбираме да му гостувам. 

 

Преди повече от година и половина започнах да работя със smallman като помощник в комуникацията на групата, мениджмънта и букинга й. А ги следя от 2006 насам, запознахме се малко по-късно.

 

 

Цветан от smallman и Веселин от Исихия и Кайно Йесно Слонце са братовчеди. Кръв и дух. И две различни вселени. Веско от години се занимава с идеята да построи римски театър в задния си двор в Долен и постепенно вървеше в тази посока, с крачките на спокоен дзен будист, по една копка на месец, по един камък на ходене. През есента миналата година ни съобщи, че основата на сцената, току над рекичката вече е сложена и вероятно през лятото на 2015 ще бъде завършена.

 

Искаше да има местенце, където сродни души, артисти да се събират и обменят идеи, да свирят и да преспиват в приказната му къща, сякаш излязла от Хобитово. Сподели, че сигурно някои от старите му колеги също ще посвирят. И от тази искрица припламна неудържимият пламък в съзнанието на Цветан, идеята намери почва, покълна и даде плод. Реюниън на Исихия. Ама наистина!

 

Самата значимост на събитието предполагаше мащабът да бъде далеч по-експлозивен от просто събиране за просвирване на красива музика. Фестивал. Кога? Няма по-удачен празник от Преображение. 

 

Оттук вече беше логичното – след разговори, премисляне и наистина внимателно извайване на концепция, ядрото на фестивала се разпростря до четирима души – Веселин Митев като основен виновник, Цветан Хаджийски, като душата, концепцията и мозъкът на фестивала, Стефан Парисов, с когото Вескоработи от години в ателието Rezbari.net и също част от екипа на smallman и аз. Стигнахме и до идеята името на фестивала да бъде на английски –Transfiguration. Сега следваше основната работа.

 

 

Едно от първите неща, които бяха ясни от начало беше, че не искаме да направим просто поредния музикален фестивал. Село Долен е архитектурен и исторически резерват, който наистина е съхранил и пази духа от няколкостотин години насам, вековете отекват от къщите и уличките, личи си почеркът на старите майстори. Затова и логично решихме Transfiguration Festival да бъде мост между традиционните занаяти и съвременните изкуства. И, разбира се, да предложи подходяща и силна музикална програма. Тук вече контактите и работата на Цецо и Веско казаха своето.

 

И двамата артисти, и двамата работили с големи имена, никак не им беше трудно да съберат едни от най-добрите майстори, едни от най-звучните артисти на тази сцена у нас. Исихия бяха ясни отначало. Кайно Йесно Слонце и smallman също. Но и никой от проектите, към които беше отправено питане, не отказа на поканата, а приеха идеята на драго сърце. Бalkansky и Теодосий Спасов. Съответно Иван Шопов участва и с новия си проект The Third Man, както и с аудиоработилница. Иво Христов предложи свои кадри за част от изложбите, които разположихме по каменните зидове на Доленските улички.

 

Нашите приятели от Гърция Villagers of Ioannina City веднага се отзоваха. Irfan донесоха поредна щипка ексклузивност с третия си албум, който представиха с две певици на театралната сцена в двора на Веско. И голямата радост от включването на турската етно-сайк банда Baba Zula, с които диалогът беше лек и безспирен. Последни влязоха унгарците The Moon and the Nightspirit. А за кръглата сцена се отзоваха Vataff Project, Mytrip, The Science... Така решихме – тъй като тя е отдалечена от селото, там в малките часове да звучи по-скоро електронна музика от интересни артисти. 

 

 

Дойде ред на ателиетата. Цветан, Веско и Стефан се познават и работят, и са работили с изключителни творци. Фотографът Ивайло Петров веднага каза „да” и разработи концепция за ателието си. Николай Беляшки е ковач и гайдар, включи се в Transfiguration Festival и с двете си лица. Имаше ателие по роботика от майсторите от Robotev. Работилница по керамика, на която децата се радваха много. А, децата! Бъдеще сега поеха грижите за малчуганите и се стараеха хем да им е интересно и забавно, хем и да научат нещо ново и полезно. Щастливи деца и щастливи родители. Brave Moustache показаха що е то ситопечат. И още, и още, и още... И винаги имаше „да, хора, с вас сме”. А това е много вдъхновяващо.

 

 

 

Строежът. Тъй като селото е резерват, нямахме нито желание, нито право да излизаме от неговата стилистика, от духа му и да пречим на магията му. Тук се включиха хората от АСЕМ (Асоциация за строителство с естествени материали) и основно архитект Николай Маринов. Той видя скиците и чертежите наВеско и пое нещата, така че мечтата и визията да добият живот и материя.

 

През декември в задния двор на Веско имаше стръмен склон, разделен стъпаловидно, а в края му голям орех минаваше през дървената основа на бъдеща сцена. През август там има истински римски театър, с етажи от каменни стъпала; пред набъбналата до главозамайващите 15 метра дължина и 6 метра височина сцена грее каменно слънце, а в другия край на селото, издадена от скалата на планината е кръглата дървена сцена, чийто футуристичен дизайн, повярвайте, не мога да опиша, а ви пожелавам да видите.

 

И да, може в началото да сме били 4 човека, но всичко това, което може да се види и да се пипне на място, би било невъзможно без труда на десетки хора, които минаха през Долен, построиха доброволчески лагер, живяха и работиха за идеята и така тя е колкото наша, толкова и тяхна. В Transfiguration Festivalпросто няма място за его, няма аз, ти. Всички хора са допринесли много, дали времето и труда си за раждането на нов, различен, автентичен фестивал – такъв, какъвто посмяхме да си мечтаем да имаме.

 

 

Няколко дни преди 6 август в Долен пристига озвучаване и светлина от Иван Неделев от Пловдив и това е кръщенето на новата му техника. Е, ако ние сме поставили скелета на фестивала, то това оборудване му вдъхна живот, даде му глас и поглед. Момчетата и момичетата работят буквално до последно по сцените, къщите, плевните и старите сгради, предвидени за ателиета, работилници и лекции. А участници пристигат постоянно още от началото на фестивалната седмица. 

 

На 6 август ще видим Исихия за пръв път от десет години. И то в състав от девет души. Дори Щони Кокудев оставя расото и излиза с останалите на сцената. А преди това разпределяме участниците, показваме им къде ще разположат ателиетата си, Мария и нейният екип са се погрижили за всеки да има място, да е настанен в къща или хотел в Долен или Сатовча.

 

 

Предвидили сме маршрутни бусчета да превозват хора от и до селото няколко пъти дневно. Училищният двор е надлежно разграден, всеки, носещ билет за фестивала, получава номер за паркинг и е сигурен, че ще има място за палатката му в къмпинга. Там пък държахме да има хубави и приветливи компостни тоалетни (отново страхотна работа от екипа доброволци и Стефан Парисов) и душове с топла вода. Знам колко е неприятно да си на палатка няколко дни и да не можеш да се изкъпеш като хората и беше немислимо да допуснем това нещо.

 

Тук си правим сами и първата автозабележка по организацията – до последно наместваме ателиетата, нямаме отпечатани програми и карти за фестивала, а упътващите табели окачаме в движение първия и втория ден. Но хората не ни се сърдят. Руслан от Wrong Fest по-късно спомена, че фестивалът, който ние гледаме няма нищо общо с този, който вижда публиката. И очевидно е прав.

 

 

Тичаме и наместваме нещата до последно, а Веско вече изпраща гайдарите и доленските баби на площада между двете махали – старата и новата, за да открием фестивала. Времето напредва. Музикантите свирят и пеят в движение и повеждат невероятна процесия надолу, към далечния край на старото село и амфитеатралната сцена. Там те свирят и пеят още, а Костадин Андонов, разположил пулта си на терасата в къщата на Веселин, право срещу сцената пуска тихичко Nine Inch Nails, които учудващо пасват така добре в планината.

 

Нещата така се завъртат, че се оказвам на сцената и трябва да кажа няколко думи за откриването на Transfiguration Festival. Не знам какво точно съм казал, но хората пред мен ръкопляскат, очите им греят. Няколкостотин души. След мен на сцената се качва кметът на община Сатовча. След това е по-дълга пауза. Барът в дъното работи мощно.

 

 

Не помня кога точно Исихия излизат на сцената. Но в този момент всеки от нас изоставя всичко и почти два часа се реем с песента на групата на най-правилното място. Есенцията, магнитът, магията, които моментално ме спечелиха за идеята – Исихия са там, а емоцията е невъобразима, тялото ми не издържа.

 

При Бalkansky, въпреки еклектиката на музика и визия, ме успокояват, докато Теодосий Спасов разказва с кавал и дудук на фона на бийтовете и електронните картини на Иван Шопов и визуализацията от Иво „Кукер” Христов. След това вече мога да се прибера в старата къща на Анелия, да поседна за малко на чардака с бира и да си легна, за да поспя преди следващия ден в тичане.

 

 

На 7 август пристигат и гърците Villagers of Ioannina City, и унгарците The Moon and the Nightspirit. Чакаме и посрещаме, превърнали в щаб задната част наВалентиното – магазинът-ресторант-хотел-поща в центъра на Долен, обслужван от самата кметица. Благодарим ти за помощта, Валя!

 

Докато обикаляме няколкото километра нагоре-надолу из планинското село, едва смогваме да ядем, а в 9 още снова по сокаците и изпускам почти целия сет на The Moon and the Nightspirit. Но пък хващам всичко на VIC. И те хващат всичко в публиката и я карат да слезе върху каменното слънце, развяват се първи коси, пляскат се ръце. Много го могат съседите. Няма Oxi, има Opa! И кларинет между рифовете. Силно блъскат момчетата и сами питат дали могат скоро да се върнат в България. Може, бе!

 

smallman са машина и това го знаем много добре. Но на тази сцена, под короните на дърветата, пред застаналите около тях по каменните стъпала стотици хора, изпод стряхата на весковата къща, над течащата рекичка... е, това е друг концерт на една от най-самобитните и въздействащи родни групи. Цецо бързо се преобразява от организатор на най-красивия фестивал наоколо във фронтмен, шаман с особена аура и въздействие над публиката. Звучат великолепно и зареждат много. Толкова, че този път събирам сили след края на сетовете на амфитеатъра и се понасяме с Мила (хей!) към Кръглата сцена. 

 

 

Вървим по пътечка, която излиза от последния калдъръм на селото и се шмугва между поля и под плетени дървени арки. И след един завой изведнъж се заковаваш и дъхът ти секва. Хем съм виждал преди няколко дни мащаба на Кръглата сцена и знам, че е хей там, зад рекичката, след мостчето, впита в скалата. Но това, което посреща публиката на Transfiguration Festival е фантастична гледка, сякаш изпълзяла едновременно от книга на Жул Верн и картина на Роджър Дийн, но пречупена през визията на някой фантаст. И с плътния, всеобхватен саунд на The Third Man, звука и визията от Иван Неделев, се убедих, че Родопите са площадка за трансгалактически полети. Rhodopes to Infinity (Иване!).

 

 

Трети ден. Посрещаме Baba Zula с колата на Валери – катастрофирала Лада петица, на която той е изрязал всичко от нивото над вратите. Съответно няма дори преден прозорец. Такъв кеф е да прелиташ из малките улички с нея и да гледаш отделните групички хора, на които колата веднага лепва широки усмивки по лицата. Турците обаче са изморени, свирили са предната вечер в Измир, почти не са спали и идват от летище София с бус.

 

 

Удрят няколко часа сън и привечер са в бекстейджа (който всъщност е ъндърстейдж, точно под сцената). А на другата вечер свирят в Истанбул. Затова и времето им е кът и трябва в 3 да са тръгнали към София, за да си хванат самолета рано сутринта. Но преди тях са Кайно Йесно Слонце.

 

Те имат нов албум, двоен е, красив е и е предимно интуитивен и медитативен. Фолклор и импровизации. Свирят час и половина, накрая Веско кани и Щони Кокудев за дует на гайди и глас. После са Irfan.

 

Новият им албум 'The Eternal Return' е великолепен, а на живо Калин, Деница и останалите го представят чародейно. Песните им звучат някак тържествено и едновременно с това магически.

 

 

Час и половина по-късно се покланят и слизат под сцената, а ние изплуваме от хипнозата и се зареждаме за Baba Zula.

 

Каквото и да си очаквал от турците, на живо те са абсолютни фурии. Преплитат в истински качамак влиянията от шейсетарската психеделия и ориенталските традиции, музиката им ври и кипи, а публиката е почти истерична, когато 100 минути след началото на сета им Baba Zula усещат, че е крайно време да се понесат на път. Подаряват ни музикалното си летящо килимче и изчезват в нощта, като преди това говорим за следващ техен концерт.

 

 

Последният ден, главната сцена няма музикални проекти, но има филмова премиера – пълнометражната версия на излезлия вече като 13 DVD епизода документален филм 'Това е България'. Час и половина красиви гледки от родината ни прелитат по екрана на театъра, а след полунощ на Кръглата сценаMaica Ra посреща и изпраща хора с електроника и звуци от кристални купи, преди да излязат The Science и Mytrip.

 

В понеделник селото опустява съвсем, ние се занимаваме със събиране на фестивалната инфраструктура, целият ден минава в описване, прибиране, пренасяне, разговори, размисли и рекапитулация. Разискваме какво сме постигнали, къде не са ни стигнали силите, какво сме оплескали, накъде ще гледаме занапред и с колко пари увисваме. Но това са неща, които не би трябвало да интересуват публиката.

 

 

Факт е, че 4 дни след края на Transfiguration Festival, никъде в медиите и социалните мрежи не виждам и един негативен коментар, упрек или недоволство. Разбира се, и сами знаем кое ни куца и върху какво трябва да работим. Но това, което се случи ще го преживявам и осмислям много дълго. Вероятно цял живот. И съм много благодарен – на Цецо и Веско, че ме поканиха да бъда част от тази мечта, на всички екипи, които създадоха Transfiguration Festival и на всички артисти и участници. Благодаря!

на последната снимка: автора сам самин...