Ако кажа още веднъж колко важни са ми QUEEN, ще ми е за пръв път... в последните две минути. Британците оставиха гигантско наследство в съвременната музика, а след смъртта на ФРЕДИ МЪРКЮРИ през 1991 и издаденият 4 години по-късно албум ‘Made In Heaven’ просто не беше редно да има група с такова име. Както и да е...

 

БРАЙЪН МЕЙ, встрани от всевъзможните плюсове и фийчъри на това, което остана от QUEEN, през годините участва и в немалко проекти и солови албуми. 

Сред тях един, на който феновете на великата група не обърнаха много внимание, включваше и британската певица КЕРИ ЕЛИС. Освен албумите си, тя събра през годините сравнително голяма популярност с участията си в различни мюзикъли.

 

Общото между двамата музиканти е участието на МЕЙ в соловите й записи като продуцент и понякога китарист и композитор. И очевидно – зародило се приятелство, което няколко пъти ги изведе заедно на турнета. Едно от тях, слава Богу, доведе БРАЙЪН МЕЙ за пръв път в София на 16 март.

 

 

Зала 1 в сряда е доволно пълна, ако не гледаме терасите. На сцената пък е сравнително празно, изключвайки екран за прожекции и звездно небе, представено чрез черен плат с лампички. Останалото са два стола, клавир и няколко усилвателя над които стърчат десетина китарни грифа. 

Хм, очевидно няма да е зрелищно шоу – ето някой, който не си е написал домашното. Признавам – не съм гледал в Youtube какво представлява концерт на БРАЙЪН МЕЙ и КЕРИ ЕЛИС. Нито пък съм търсил сетлисти. Тук съм заради вечната любов към QUEEN и желанието да видя отблизо един от хората, които са толкова важни за начина, по който ми влияе музиката изобщо.

 

Малко след осем вечерта светлините угасват, на екрана прожектират филм за защита на животни, а след него на сцената са КЕРИ ЕЛИС и БРАЙЪН МЕЙ – без фанфари, без шум – скромни, усмихнати... каквито остават и до края на концерта 2 часа по-късно. Започват с кавър по ‘I (Who Have Nothing)’ на Бен Кинг, после чуваме още няколко песни, сред които и ‘Dust in the Wind’ на Kansas, преди да ни накарат наистина да настръхнем с първа песен на QUEEN –‘Somebody To Love’.

Това вече съм го гледал в Youtube в изпълнение на Адам Ламбърт. Колко по-обрано, красиво и силно звучи, когато го пее КЕРИ ЕЛИС, без извивките, перченето и псувните на рошавия папагал, с който БРАЙЪН и РОДЖЪР ще дойдат тук лятото! 

 

Концертът всъщност е тих, интимен, предимно акустичен, ако и БРАЙЪН МЕЙ да сменя китарите почти на всяка песен. Двамата (всъщност трима, с гост клавириста ДЖЕФ ЛИЙЧ) са събрали букет от песни, които очевидно обичат и са преаранжирали за такъв тип изпълнение.

 

От опасението ми за халтура не остава следа - лекотата на свирене и пеене, скромността и отношението на музикантите не оставя кофти вкус на претоплена манджа. Слушаме песни на The Beatles, Елвис Пресли и разбира се Queen. 

 

 

Колкото и да съм ревнив към песните на най-любимата ми група и човекът зад микрофона, няма как да не харесам изпълнението на КЕРИ ЕЛИС. 

На друго място вече казах, но е хубаво да се знае – талантът на певеца не се крие в излишното орнаментиране на песните. Те са създадени по един начин, по който най-силно предават посланието си. КЕРИ има безумно силен глас, но нито веднъж не си позволява да изнасили тялото на песента, която пее. 

Обуздава го и го подчинява на нуждите и на емоцията на парчето. Затова и песни като ‘Who Wants To Live Forever’, ‘Love of My Life’ и ‘We Will Rock You’звучат страхотно тази вечер. Така се познава истинският артист. Другото (което познаваме от особено неприятните риалити предавания) е гавра.

 

Гласът на КЕРИ ЕЛИС е като много скъп и лъскав автомобил, чийто шофьор прави впечатление с елегантното си шофиране, внимавайки из малките улици, давайки мигач и спирайки на светофарите... до момента, в който излезе на магистралата, където директно отвява наперените селяндури с голфове.

 

 

Отплеснах се. Освен акустичната китара, БРАЙЪН МЕЙ вади и вечния Red Special – инструментът, чийто звук не можеш да сбъркаш и чиито тонове отекват дълбоко във всеки фен на QUEEN.

 

Свири инструментала си ‘Last Horizon’, като го изпълва с шумни сола и за няколко минути не сме в НДК, а сме на стадион – сещам се за концерта на QUEENв Монреал от 1981, който гледахме преди месец в кино Арена и експлозивната мощ на този човек, свирещ на тази китара. 

Настръхнал съм и ме е страх да си отворя устата, за да не излезе крясък. И като тотален контрапункт са баладите после или ритмичната мажорност на ''39'... която обаче не мога да изпея в хор с останалите няколко хиляди души около мен, просто защото лицето ми се е изкривило и текат сълзи. 

 

Да, този концерт беше толкова силен, толкова хубав, толкова отвъд очакванията и толкова добре премерен, че успя да разреве дърт брадат рокаджия.