текст: Мони Панчев, снимки: Орлин Николов 

 

Прекрасна пролетна София, най-голямата ни зала, Арена Армеец, е препълнена с хора. Започва концертът на DEEP PURPLE, част от турнето им 'The Long Goodbye', стартирало предишния ден в Румъния. 

Перфектна организация, охрана, полиция – всичко е налице, за да се отдадеш пълноценно на това, за което си отишъл. Предвид че публиката е от наистина всякаква възраст, очевидно и очакванията са различни. От първа среща с тази музика (освен многото малки деца има и поне едно бебе), през младежи, отдаващи дължимото на класиката в рока, до мнозина от поколението „нито ще забравим, нито ще простим“, което би искало много неща да не са му се случвали, но не си дава музиката от младостта. Дрес-кодът на събитието е спазен, рок братството е в отлично настроение, атмосферата е ведра, празникът вече е започнал. 

 

Преди да продължим - вижте тази рисунка на автора от неговото детство - 'Когато си на 13 и нямаш снимка на групата, ги прерисуваш.“

 

 

Да се върнем към повода: последният албум на DEEP PURPLE – 'inFinite', в подкрепа на който е това турне, излезе преди няколко дни. Продуцентът Боб Езрин го забави с два месеца, за да доизпипа нещата по звука, явно готвейки поредния триумф на DEEP PURPLE. Той успява да обедини в студиото талантите и на петимата членове, които (без Иън Пейс) през последните години се занимават предимно със солови проекти.

 

Вероятно това е последният албум на групата, който е чудесно съчетание на сила и мощ с изящество и фантазия. Водещ инструмент като че ли е органът на Дон Еъри, отпратка към годините, когато настроението на групата задаваше великият Джон Лорд. Едно завръщане към корените, към времето на Mark ІІ; плътен, тежък звук, искрено и качествено направен запис.

 

Изненадващо или не, албумът за броени дни се превърна в нещо като голямото завръщане на DEEP PURPLE. За тези, които искат класации: почти в цяла Европа е в първата петица, в Германия – на първо, в Англия – на шесто място (за първи път от 33 години), в Италия – на трето място (за първи път от 1973) и т.н. По информация на нашия колега Кирил Русев само преди няколко години в Германия DEEP PURPLE свирят в зали пред няколкостотин човека. За турнето 'The Long Goodbye', отново там, след няколко дни ще свирят в най-големите зали в градовете, където има обявени дати. 

 

Но да се върнем в нашата зала. Подгряващата група MONSTER TRUCK са адски готини и не е лошо да се чуят по-внимателно. Никой не скучае, докато свирят, те – също. Завършват с благодарности и с въпроса: „Готови ли сте за DEEP PURPLE?“. Естествено – да!

След двайсетина минути: начало. Започват с хита си от новия албум – 'Time for Bedlam', в който има и неочаквани прийоми с използването на по-съвременни технически възможности. Мрачновато парче, на огромната видео стена зад групата, която подпомага шоуто, главите на „великолепната петорка“ са издялани в лед. Гилън се появи, облечен със златно сако – остави ни да се чудим какво има предвид с това. В средата на песента обаче, го съблече зад кулисите и до края на вечерта си беше с удобната му дънкова риза.

 

Апокалиптичното настроение приключи с без пауза появилото се 'Fireball'. Докато осмислим колко добре го правят, движейки се по ръба на познатия вариант и тази нова интерпретация, изстрелват 'Bloodsucker' от 'In Rock'. От ледената атмосфера в началото не е останала и следа. С това начало май искаха да ни кажат: „Това сме ние. Ние сме DEEP PURPLE.“. 

Последва и четвърто парче без пауза, още едно любимо – 'Strange Kind of Woman'. Един от славните моменти от историята на групата е записът на тази песен от концерта 'Made in Japan' – с прочутия „разговор“ или „дуел“ (както предпочитате) между гласа на Гилън и китарата на Ричи Блекмор. Това, което видяхме по този повод в София, не можеше да бъде изиграно по-добре. С отлично настроение Гилън наистина размени няколко думи с китариста, „намигвайки“ на феновете. Който знаеше за какво става дума, го разбра и оцени подобаващо.

 

След такова начало на концерта е време да си кажем, че разговорите за това, че Дон Еъри не е Джон Лорд, че Морз не е Блекмор, а гласът на Гилън не е същият като едно време, са всъщност опити за принизяване на тази велика група и би трябвало още преди години подобни „страсти“ да са притихнали. Защото става въпрос за музика.

Последва „Здравейте, как сте“. Публиката вече беше повече от доволна. Гилън каза, че понякога звучат и фънки & джази , след което изсвириха още едно парче от новия албум – 'Johnny’s Band', в което става дума за пътя към успеха на една измислена група. Освен него от 'inFinite' по-нататък през вечерта предложиха и още две песни – 'The Surprising' и 'Birds of Prey'.

 

'The Surprising' е истинско музикално приключение, започващо с мистично интро на клавишните, последвано от красива мелодия с откровен текст, яростна средна част, страхотни ударни и т.н.  Напомня за епичните балади като 'When a Blind Man Cries' и дори 'Child in Time'.

В 'Birds of Prey', освен всички достойнства на парчето, Стийв Морз задава тон на цялата композиция, а финалното му китарно соло е от най-добрите неща в жанра.  

Изпълнението на 'Lazy', може би по чисто сантиментални причини, лично за мен бе едно от най-паметните за вечерта. Страшен орган, страхотна китара, отново играта на Морз върху оригинала и собствената му интерпретация, и да – Гилън свири на хармоника. Спомних си как през 70-те години съм ходил на концерт на Лили Иванова, само за да гледам нейната група Маковете, тогава с китарист Личо Стоунса; по традиция те свиреха три парчета, преди да започне концерта, едно от които беше именно 'Lazy', и се ходеше да се гледа как Личо Стоунса свири с китарата на гърба, след което се изнасяш...

 

'Hell to Pay' бе много добре прието от публиката, а и групата го изпълни с видимо удоволствие.

 

 

Последва соло на един от героите на вечерта Дон Еъри, в което той по традиция винаги вплита нещо познато за местната публика – за нас беше подготвил откъс от химна и фолклорни мелодии. Ако обичате свиренето на клавишни, Дон Еъри е вашият човек. Гениално добър.

В края на концерта, преди бисовете, отново последва изключително силна серия – три от нещата, заради които DEEP PURPLE пълнят арени: 'Perfect Strangers', което публиката изпя от начало до края, адски добро изпълнение на 'Space Truckin'' (особено подходящи бяха снимките на небесни мъглявини, които се прожектираха на видео стената) и – разбира се – 'Smoke on the Water'.  През цялото време и петимата бяха в отлично разположение на духа, личеше си по израженията им в едър план на видео стената и по реакциите им на реакциите на залата.

Бисовете. Леко инструментално, ала Booker T. & the M.G.'s, и – буум! – 'Hush'. Групата ни напомни, че славата ги споходи още през 60-те години. Нямаше човек в залата, който да не пееше с тях. Последвалото соло на бас на Роджър Гловър бе съвсем на място – точно така трябва да звучат солата на бас. А финалът – 'Black Night', за такива парчета трябва да си бил там и да си се кефил, не може да се опише.

 

Изобщо не е ясно този концерт изпращане ли беше или завръщане. Първият концерт на DEEP PURPLE в София през 1998 беше като посрещане у дома, а този по нищо не приличаше на прощаване. Изпращане или завръщане? Да оставим на философите да гадаят, за нас остава музиката. 

 

Последната снимка е на КОКО СТОЙНОВ - от трибуните...