Освен че са неразривно свързани с историята на любимата ми музика още от края на 80-те, PARADISE LOST се оказват една от групите, които съм гледал най-много пъти на живо. Колко станаха? Шест или седем? Статистиката в случая всъщност е ненужна – значително по-важно е, че вълнението преди всеки концерт на PARADISE LOST все още е истинско, а тръпката от съпреживяването на парчета като ‘Embers Fire’ е все така силна.

 

 

Отношението ми към техните концерти винаги е било по-скоро емоционално и нахъсано-тийнейджърско, отколкото обективно, затова и този репортаж няма как да бъде анализ и студено изброяване на начални часове и последователност на песните. Затова и крайно необективната ми оценка за празничния втори концерт по случай 12 години Тангра Мега Рок е очаквана – беше велик. Шумен. Потен. Вълнуващ. Изтощаващ гласните ми струни. Раздвижващ кръвта ми.

 

В крайна сметка, с PARADISE LOST винаги се получава така.

 

Разбира се, не само аз и екипът на Тангра Мега Рок сме пристрастени към меланхоличната магия на британците – на 4 април клуб ‘Mixtape 5’ е препълнен, при това цял час преди групата да стъпи на сцената. Един поглед е достатъчен, за да стане ясно, че повечето от тези хора също ще гледат PARADISE LOST за пореден път – четвърти, шести или седми. Хей, познавам няколко агенти, които ги гледаха още през 90-те – някъде в бленувания от всички Запад. Те също са тук, защото PARADISE LOST са емоция и фатално притегателна сила, а не някакви числа.

 

 

На някои концертът се стори кратък. Аз ще го нарека стегнат и много ударен – без разтакаване, без твърде много благодарности към публиката, но пък с голямо разнообразие в представяните композиции, една чудесна разходка из вече 30-годишната история на бандата. Назад към славните ‘Gothic’ и ‘Shades of God’, но и напред – към последния им албум ‘Medusa’, който е толкова добър, че заслужава един отделен, самостоятелен концерт.

 

Представят едва 4 от най-новите им парчета (‘From the Gallows’, ‘Medusa’, ‘Blood & Chaos’ и ‘The Longest Winter’), но успяват напълно да затвърдят страхотните им качества – на живо материалът звучи плътно, тежко и мелодично, а Ник Холмс реве убедително – почти така, както можеше през 1992.

 

 

Напук на скорошното преиздание, няма нищо от ‘Host’, но пък наистина не можем да се оплачем от липса на емблематични рифове и припеви, защото забиват и ‘Embers Fire’, и ‘Pity The Sadness’, и ‘As I Die’, и ‘Hallowed Land’, а удоволствието от това да видиш как Грег Макинтош свири стари класики като ‘Eternal’ е несравнимо.

 

И въпреки че сме ги слушали толкова много пъти (на живо и на запис) ‘Say Just Words’ и ‘Earsed’, те отново и отново успяват да предизвикат еднакво еуфоричен ефект върху клетото ни съзнание. Толкова еуфоричен, че ще се повторя, наричайки тази сряда велика. В случая – не заради църковния календар.