След това MANOWAR постепенно се хлъзнаха къде съзнателно, къде не по идеята да поддържат този образ пред публика, която вече не беше на 16-20 години. А те самите в един момент прехвърлиха и 50-те. Албумите, които вадеха след 1996 звучаха като една и съща оратория – досадно след 2 песни време и (почти) без отличаващи се парчета. MANOWAR станаха обект за подигравки от страна на снобите, елитистите, модерните метъли – общо взето почти всички, които не са заклети фенове на групата. Само че значението и силата на онези албуми от 80-те и 90-те останаха. Онези албуми, които някак можеш да си представиш, че Конан слуша, докато сече глави на гадовете из Кимерия. А днес MANOWAR са на нещо като прощално турне (оказва се не точно така), наречено The Final Battle и отново свириха у нас.

 

Този концерт не приличаше на нито един от предните три лайва на MANOWAR тук. Този концерт и изобщо турнето са една мащабна и наистина внушителна като звук и спектакъл продукция. И ако наистина се окаже, че това е финалното турне на MANOWAR, можеш спокойно да си отдъхнеш, защото те тотално възродиха славните години на героичния метъл по най-добрия начин. 

 

В Арена Армеец има над 10 хиляди души. Теренът е фраш, по седалките тук-там зейват свободни сектори, само най-горните балкони не са пуснати за продажба. Концертът започва с почти разсмиваща реклама от самия Джоуи ДеМайо на Walltopia, които явно са спонсорирали лайва (или турнето, не разбрах). След това екранът угасва, зазвучава епична интродукция, по декора, наподобяващ едновременно крепостни стени и планински масиви и опасал цялата голяма сцена се нареждат статисти с щитове и мечове, застават в различни пози и след минута си тръгват. Хаха? Ахаа, ама не. 

Веднага след това MANOWAR връхлитат с автохимна си ‘Manowar’ и започва концерт, който ме изненадва дори по-приятно от ‘Pumpkins United’ на набъбналия до 7 души Helloween. Великолепен хеви метъл спектакъл! Веднага правят впечатление две неща – звукът е шумен и солиден, а декорите и пироефектите говорят за сериозна продукция. Саундът е така напомпан, че няма кънтене, няма ехо – здрав и плътен и толкова силен, че не можеш да си говориш с хората около теб. То няма и какво, само пееш и куфееш. Да, дори да има кривене и шум, то това е част от магията, наречена хеви метъл концерт – така, както е било през 80-те. Шумен до настръхване.

 

Чуваме ‘Manowar’, ‘Warriors of the World United’, ‘Blood of My Enemies’, преди бандата да премине в няколко парчета от по-новите си албуми. Макар турнето да е обявено като “Fan Favorites”, искрено се съмнявам желанията за ‘Hand of Doom’ или ‘Sons of Odin’, които слушаме да са били повече от тези за ‘Wheels of Fire’ или ‘Hail To England’, които отсъстват. Но отсъстват и балади, което е неочаквано решение и ме кефи. И в един момент се зареждат без секунда за пауза величествени хеви метъл пестници: ‘Battle Hymn’, ‘Thor (The Powerhead)’, ‘Kings of Metal’, ‘Fighting the World’, ‘Hail and Kill’… всеки може да си представи фурора в публиката.

 

На сцената има четиримата музиканти (петима, с включването на клавириста Джо Розлер (ако бъркам името, нека феновете ме извинят и ме поправят) – двамата ветерани, вечните MANOWAR бойци Джоуи ДеМайо и Ерик Адамс и новите попълнения от тази година – барабанистът на Hammerfall и ранните албуми на Ингви Малмстийн - Андерс Йохансон и младият китарист Евандро Моарес (вече с псевдоним E.V. Martel), който идва от бразилска трибют банда на групата, с която обикаля света от пролетта. Свирят, китари вият, Ерик пищи или ръмжи, Джоуи изкарва и бас соло, към финала къса струна, държи реч (този път незвучаща като последствие от лоботомия, а изпълнена с признателност към българската публика, медии, приятели на групата, кметове), правят и химна на България (едрият чичко пред мен бърше око, кълна се), хвърчат огньове, пръскат искри, летят фойерверки, а хиляди хора стискат с десница левия си юмрук и се кълнат в метъл вярност.

 

Концертът свършва с кратък бис - ‘The Gods Made Heavy Metal’ и ‘Black Wind, Fire and Steel’ за последен здрав хедбенг и потно начало на седмицата. И, с ръка (без меч в нея) на металното си сърце заявявам – повече метъл от това не може!