С наближаването на заветните дата и час по-скоро липсва обичайният приповдигнат дух, много от хардкор почитателите "този път пропускат", други дори не са разбрали за концерта и като че ли вече не сме толкова ентусиазирани, колкото бяхме преди 20 години. 

Зад сцената положението е сходно - хладна и стерилна среда, всички са с маски, спазват дистанция и цари делово мълчание, нарушавано само от приглушените звуци от разпяването на Джеймс Лабри някъде в далечината.

 

Но залата бързо се пълни, светлините изгасват и на сцената лъсва огледално голата глава на един от малкото музикални гении на нашето време - лудият канадец Девин Таунсенд. 

Организационни и логистични неуредици (не от българска страна!!!) са объркали плановете и групата му липсва за последните две дати от турнето, но това не спира Девин да се присламчи към турбуса на DREAM THEATER и да стигне и до милата ни родина (но не и без нелепо да го забравят в Плевен и да се наложи да дойде оттам с такси). 

Въоръжен само с акустична китара, семплер и любимата си плюшена костенурка, Девин Таунсенд прави това, което може най-добре - разстила над нас воал, изтъкан от най-нежните ангелогласни песнопения до ревове от дъното на преизподнята.

Макар и необичаен избор за съпорт, музикалната му еклектика, поднесена абсолютно безупречно до последния тон и съчетана с весели шеги и закачки с милата публика, успява да я "подгрее" за основото забавление на вечерта. 

 

Мултимедийно кинематографично интро, рязък брейк в 7/8 и DREAM THEATER са вече на сцената с откриващото актуалния им албум парче 'The Alien' - десетминутна неравноделна акробатика, която до голяма степен показва какво ни чака следващите два часа. 

20 години след първия си концерт в милата ни родина, господата са вече поостаряли, побеляли и пооплешивяли, но пословичните им технически умения и желание за свирене по никакъв начин не са намаляли, защото изсипват върху нас маратонско количество музика. 

 

Звукът е безкомпромисен и осемструнната джент резня в 'Awaken The Master' буквално кърти парчета от правената за партийни конгреси зала, фабриката за рифове в 'Bridges In The Sky' звучи далеч по-убедително от студийната си версия, а инструменталните обособени части в 'Endless Sacrifice' и 'The Ministry Of Lost Souls' са нагледен урок по прецизно свирене за онази предимно очилата част от публиката, която е винаги с имагинерно черно тефтерче в ръка. 

Да, темпата са спаднали с някой друг bpm и младежкият ентусиазъм няма как да е същият, но очевидно DREAM THEATER са прекарали двете години локдаун във всекидневни упражнения, защото техническото им ниво е още по-извънземно от и без това високите критерии, на които цял живот ги подлагаме. 

За щастие не липсват и приятни изненади - басът на Джон Майънг не само се чува наистина, а на няколко места дори успява и да изпъкне над музикалната картина с модерен режещ тон. Същевременно противно на всички предубедени хейтъри Джеймс Лабри демонстрира завидна за годините си както физическа, така и вокална форма и чудесно се справя със сетлиста, в който предвидливо липсват стари и прекалено високи за пеене парчета и съответно дрането на котка ни бива спестено.

 

Но най-голямата изненада е нейно величество публиката - след двете години насилствена концертна суша хората са значително по-приповдигнати и активни от нормалното и вместо да си седят спокойно в червения соц плюш, енергията във въздуха е осезаема.

Дори новите и по-непознати парчета като 'Invisible Monster' се приемат с еднаквo ярък ентусиазъм, колкото и доказани класики като '6:00'.

Дори двата трудни за смилане 20-минутни епоса 'A View From The Top Of The World' и 'The Count Of Tuscany' са посрещнати на крака и с масова радост. 

Разбира се, връзката между група и публика винаги е двустранна и DREAM THEATER не правят изключение - стерилното business as usual сценично представяне бива заредено от онази наелектризираща искра, която прави един концерт истински добър и закономерно получаваме точно това. 

Но последната, по-скоро лична изненада е наличието на немалко млади и нахъсани фенове из публиката, в които автора на тези редове (преживял през годините над 10 концерта на героите на вечерта) вижда себе си преди 20 години и наблюдавайки тихо отстрани искрената емоция, с която попиват всяка секунда, е спокоен, че едно ново поколение е поело тази сила и расте с нея.  

А както каза самият Джеймс Лабри от сцената, няма по-голяма сила на този свят от Музиката.