Както всяка прогресираща група, ANATHEMA имат своите ясно различими творчески периоди, в които развиват и впоследствие – усъвършенстват определено звучене.

Първата ера е ясна – симпатично-наивните деветдесетарски ‘Serenades’ и ‘The Silent Enigma’, следвани от Ера II – тази на отдръпването от тежката музика и навлизането в дебрите на меланхоличиня рок (‘Eternity’, ‘Alternative 4’ и ‘Judgement’), като най-логичното продължение е Ера III (‘A Fine Day to Exit‘ и ‘A Natural Disaster’), в рамките на която стиловите ограничения окончателно отпаднаха в полза на дълбоко емоционалната, интровертна и най-често подчертано меланхолична музика.

Четвъртият етап в развитието на ANATHEMA започна с ‘We’re Here Because We’re Here’ и може спокойно да бъде наречен тяхната Слънчева ера.

Без да губи своята интровертност, концепцията/посланието станаха истински позитивни, мечтателно-ефирни и жизнеутвърждаващи, а музиката – все по-многопластова, със силно влияние както от прог рок стандартите, така и от The Beatles, европейската класическа музика и пост рок странници като Mogwai. Както отбелязахме преди две години, ‘Weather Systems’ продължи в съвсем същата посока (на моменти звучеше като втора част на ‘WHBWH’), но отново бе брилянтен, спиращ дъха с шеметната си прог рок наситеност и хармоничност.

Радваме се, че макар да е много силно свързан и със звученето, и с концепцията на своите два предшественика, ‘Distant Satellites’ е и доста различен.
 
Значително по-семпъл, още по-ефирен, с дори повече оркестрации и ембиънт/пост рок забежки, той е свидетелство (при това – поредното), че ANATHEMA желаят само едно – развитие, експеримент и пълно бягство от ограниченията и очакванията на фенове/критика. В това отношение, оценката би могла да бъде отлична.

‘Distant Satellites’ би получил пълно шест и заради отличния саунд (пипнат от обичайните заподозрени – Крис Седерберг и Стивън Уилсън), както и заради още по-майсторски вплетените в общата прог рок конструкция оркестрации, благодарение на които двете части на ‘The Lost Song’ стават едни от най-силните откриващи композиции изобщо в албумите на ANATHEMA.

‘Distant Satellites’ обаче се оказва и най-слабият от трите издания, които фигуративно поставихме в четвъртата ера от развитието на групата. И тъй като слаб звучи  абсурдно, докато слушаме заглавната композиция, бързаме да уточним, че той е такъв най-вече защото не издържа сравнението с брилянтните ‘WHBWH’ и ‘Weather Systems’, а не защото не откриваме достатъчно достойнства в него.

Откровен по онзи особен начин, който би могъл да те докара до (радостни) сълзи (особено в първата част на ‘The Lost Song’ и закриващото ‘Take Shelter’), изпълнен с разточителни Pink Floyd-ски китарни прелести (чуй ‘Anathema’) и много, много силни вокали от Винсънт, Дани и все по-важната в групата Лий Дъглас, ‘Distant Satellites’ може да бъде слушан с дни.

При това е възможно най-подходящият албум за летните месеци и чистите сини небеса.

Едновременно с това, албумът е равен, лишен от пикови моменти (под което не разбираме хитове, разбира се, те не са такава група), но пък белязан от неприятни спадове – особено ‘Anathema’ (която вместо програмна композиция, се оказва вероятно най-слабото парче тук) и ‘Dusk (Dark Is Descending)’, в които нито цялостната композиция, нито текстовете са равностойни на най-добрите неща на ANATHEMA.

До голяма степен, ‘Distant Satellites’ е за хора като нас, които обичат ‘WHBWH’ и ‘Weather Systems’, затова приемат новото издание като хубаво допълнение, своеобразен завършек на една слънчева трилогия, която доказа, че ANATHEMA са не просто добра, а велика английска група.