Няма да крия, че 5 май 2008 г. бе дата, чието идване чаках с нетърпение. На плаката за Mayday Fest 2008 нямаше банда, която да не ми е или любима, или да не е поне някакво сериозно име. И не за друго, ами защото това е май първият истински фестивал, който се провежда у нас. Едно е да идва една голяма банда и да й подгряват 5 български (нищо против които), друго е да са пакет от групи, всяка една от които би напълнила не малък клуб и сама.

Когато подобно начинание се случва за първи път, не е изключено да се появят и проблеми. В случая, концертът започна час и половина по-късно от обявеното, без да има особено значение по чия вина. Rise Up пък не свириха, тъй като фронтменът им Васко има наистина сериозни проблеми със здравето.

A-Moral от Варна имаха нелеката задача да са първи на подобен голям фест и следователно излязоха пред полупразна зала, докато навлизащите хора обръщаха повече внимание на мърча на чуждестранните банди отколкото на тяхното свирене. Тяхна грешка, според мен, тъй като бандата е една от най-яките в България. Освен добре познатите ни пънк рок химни от дебютния им албум "Шутове за всички шутове", момчетата забивха и две нови песни. които бяха обещаващо яки.

Втори бяха Melekh, които май са героите на най-младата кръв в хардкор сцената. Пичовете изсвириха всичко от дебютното си ЕР "Светлината, която ми дава надежда". Познатата ни от концертите им лудница се разрази веднага - яко ню-скуул мош и всички видени от YouTube карате номера, както и традиционното катерене един върху друг в опит да се стигне микрофона на Боро.

Наскоро издалите супер як нов албум Brothers in Blood продължиха започнатото. Песните от "Take Your Life Back" се заредиха една след друга след отварящата мелачка "Not Us". Целият хардкор купон продължи с пълна сила, за разлика от други пъти, когато половината публика се разотива, защото е решила, че ще мошва само на метълкор банди, а е излязла олд-скуул такава.

B.F.D.M. бяха застигнати от неочакваното, поне за мен, напускане на вокалиста им Мишо, но пък съвсем в духа на парчето си "Ще продължим", пичовете бяха намерили начин да се справят и с този концерт - басистът им Владо пое микрофона, а на бас свири Марто от Vendetta. И се получи доволно яко.

Изненадах се колко добре бяха приети Smut от Македония - не за друго, а защото не са идвали от 2006 г., когато отваряха за Hatebreed, а пък кръговратът в хардкор сцената е такъв, че примерно 70% от хората, които бяха на концерта на 5 май, не са били на онзи... а и по принцип, една банда, като не я знаят, хората седят и я гледат умно, вместо да мошват като изоглавени. Е, този път не бе така. Съседите почнаха с познатата "Forever" от предишния си албум, след което изсвириха и няколко песни от сравнително пресния "All I Have". Черешката на тортата беше кавър на "Pride" на Madball, по време на който почти целият клуб се качи на сцената да пее.

Последва кратка пауза, докато настроят техниката и барабаните на хедлайнърите. Хора от клуба гледаха изстрадалата от мощното катерене по време на Smut сцена и цъкаха с език как това, ако падне, ще си ебе майката. Е, не си еба майката и излязоха канадците BurnThe8Track. Бандата е съпорт по време на цялото турне на Ignite и, доколкото знам, е извикана лично от тях. Само че нещо не бяха възприети добре. На всичкото отгоре, вокалистът им имаше и проблеми с микрофона, който прекъсваше. И точно докато си мислех как на тая банда ще й дойде много добре една втора китара, която да уплътни звука (защото българите имаме акъл в излишък и умуваме как да оправим всичко, което не ни е работа, естествено), на сцената за последните две песни излезе и китаристът на Ignite, Кевин, който имаше и рожден ден. Да му е честит!

За Death Before Dishonor бяха дошли значителна част от хората - несъмнено не са останали разочаровани. Бостънските главорези забиха супер мощно, надъхано и в същото време се забавляваха доста, съдейки по незалязващата по време на целия сет усмивка на фронтмена Брайън. Заваляха тежкотоварни удари като "Endless Suffering", "Count Me In", "Fuck It All" и агиткаджийската "Boston Belongs to Me". Това, естествено, предизвика едно от най-тоталните хардкор мелета, които някога съм виждал.

Щафетата на тежката артилерия поеха Born from Pain, които, като B.F.D.M., бяха в леко рокаден състав, тъй като новият фронтмен - Кевин Ото от End of Days - понястоящем се бори с инфекция на гласните струни. Вокалите бяха поети от един от малкото останали оригинални членове на бандата - басистът Роб. Как се казва пичът, който свири на бас вместо него обаче, не можах да разбера. Така или иначе, Born from Pain се представиха очаквано добре и доказаха, че предишните им два супер яки концерта в България не са били случайност. Сетлистът ни разходи из немалката дискография на бандата, почвайки с инструментална версия на "Relentless" като интро, следвано от "Final Nail", "Rise or Die", "Behind Enemy Lines" и така нататък до поучителния край със “Stop at Nothing”.

Накъде към 23:00 ч. дойде ред и на хедлайнърите Ignite. След ненормално якото им представяне като съпорт на NOFX миналия септември, очакванията бяха високи. И бяха абсолютно покрити. От интрото на последния албум, през "Bleeding", "Fear Is Our Tradition" започна супер якото им представяне. Фронтменът Золи не пропусна са обясни колко се радва да е отново в България и колко добре се чувства тук, след което последва "A Place Called Home", естествено. Явно доста политически заинтересованият унгарец не пропусна да ни сподели за кого ще гласува на изборите в САЩ, но пък не забрави да каже и по някоя дума и за неща, които ни интересуват поне малко, като историята, комунизма, национализма и въобще всички теми, засегнати в текстовете на бандата.

На Кевин отново му беше честитен рождения ден, този път от цялата публика, която пя в хор за него. Чухме и една обещаващо звучаща нова песен, но не и обещание за скоро предстоящ нов албум, защото трябвало да бъде изпипан докрай. В края на едночасовия сет имаше и акустична версия на "Slowdown", последвана от "Live for Better Days". Краят на осемчасовия концерт беше класическата "Veteran", след която някак си изведнъж светлините се включиха и зазвуча "TNT" на AC/DC.

Това бе един от най-яките концерти - с едни от най-яките банди - случвали се напоследък. Можем само да се радваме, че подобни имена започнаха да идват насам, и то редовно. А иначе, като се замисля колко впечатления не успях да вкарам в и без това най-дългия репортаж, който съм писал някога, направо не мога да повярвам колко голямо и яко нещо се случи на 5 май 2008 г.

Текст и снимки: Стефан Топузов