Мащабните музикални събития в Ловеч вече не изненадват никого. Само стават по-големи, по-специални и привличат все повече хора. Тази година Ловеч Парти Фест стартира още на 6 май и продължи цели 6 дни, като в програмата взеха участие Доктор Албан, Макси Джаз от Faithless, Джа Рул и много други. Градът обаче стана истински център на рокенрола едва през последните два дни - събота и неделя, когато основните “специалитети” бяха легендарните Twisted Sister и W.A.S.P..

Съботата в Ловеч (която иначе си беше съвсем нормален работен ден) бе задимена от много скари по площада, хладна заради непостоянното време и най-важното, фрашкана с пъстър народ, който пиеше и се смееше на малки и големи групи в късния следобед. Срещаха се стари познати и приятели от всички краища на България. За такъв тип събития това е също толкова важно, колкото и музиката. Разбирам, че предишната вечер Twisted Sister, макар и без колоритния си фронтмен, са купонясвали до късни доби в известно местно заведение.

Когато на сцената излизат Ренегат, отпред има солидна тълпа, но по-голямата част от феновете продължава да мързелува по капанчетата. Българската банда стои доста добре на сцена и има мярка - нещо много важно за съпорт бандите по принцип. Необявените предварително руснаци Sixth Sense също зарадваха определена част от публиката. Техните чести гостувания в България явно започват да дават резултат.

Сигурен съм, че за паузите между бандите можеше да се намери и по-добро решение от това да слушаме 5 реклами по 120 пъти, като например да върви и малко музика. Доказано е, че AC/DC вършат много добра работа, например. Просто идея... Нямаше нужда да се опитват да ни превърнат в имбецили.

След няколко проби, още забавяне и личните ми приключения с препълнения ми пикочен мехур, най-сетне шоуто започна. Защото това наистина беше шоу. Ако затвориш очи, става въпрос за великолепен рокенрол, а ако решиш да ги отвориш, ще се увериш, че на света има много малко банди, които разполагат със сила на въздействие, подобна на тази на Twisted Sister. Концерти не могат да се разказват. Могат да се дават впечатления. Лично моето впечатление е, че Дий Снайдър няма да остарее никога. Не мисля, че някой, който бяга така, говори толкова и се раздава с такъв ентусиазъм, може да остарее изобщо. Така че още с отварящото парче “You Can’t Stop Rock’n’Roll” и последвалите го “The Kids Are Back” и “Stay Hungry” стана напълно ясно, че Twisted смятат да правят “best of” концерт. Това перфектно се върза с твърдението им от предишния ден, че нямат никакво намерение да правят нов албум, защото е “скъпо, а и никой не иска да слуша нови албуми, а предпочита класиките”. Размазващ лайв! Разбира се, имаше “We’re Not Gonna Take It”, имаше и великолепна балада, на която да упражниш малко умения със запалка - “The Price”. Имаше и два убийствени биса - “Come Out and Play” и знаменитата “S.M.F.”.

За съжаление, както обикновено става по подобни площадни прояви, имаше и хора, които бяха дошли да гледат сеир, така че от време на време от различни страни можеха да се чуят и подхвърляния от типа: “У-у-у, глей гу к’ъв й травистит!” Закономерно, след такъв концерт, трябваше да се изпие поне един тон алкохол, затова с радост се заехме да изпълним тази задача. Горе-долу час и половина след края на шоуто, в лобито на хотела си взехме довиждане с Дий и компания, които приготвяха багажа за заминаване. Блеки Лоулес беше пристигнал малко преди това. Слезе от автобуса, здрависа се пътьом и изчезна към стаята си...

В неделя времето е гадно. Не препикава само от време на време, както предишния ден, а направо си пикае цял ден. На пресконференцията Блеки съобщава, че този факт не го безпокои и обещава “калифорнийско слънце довечера”. Е, може и да не вярвате, но точно така стана.

Натискам FWD и пропускаме следващите няколко часа. Честно казано ми се искаше да пропусна и изпълнението на Solaris, чийто прог метъл със сигурност не беше най-добрият избор за разгрявка през тази вечер. Изпълнението им се разтегна много и това като че ли досади на част от хората, които в края на сета дори освиркаха бандата и, лично по мое мнение, вокалиста им.

Последва половин часово промиване на мозъка със същите дебилни реклами и след това зазвуча “The End” на Doors. Това беше интрото на W.A.S.P.. Пак казвам, концерти на могат да се разкажат. Това не е нито филм, нито книга. Това е емоция и звук. Блеки е неподражаем. След времена на възход и падения, той е събрал група, която тиктака като швейцарски часовник. Нито една фалшива нота, нито една засечка, нито една крачка встрани. Нито едно своеволие в класическите китарни сола на парчета като “L.O.V.E. Machine”, “Wild Child” или “Sleeping in the Fire”. Изненадата на този концерт специално за мен бе “Widowmaker” от “The Last Command” - песен, която не присъства често в сета на групата.

Изобщо, станахме свидетели на истински професионален и в същото време много емоционален лайв на банда, доказала, че може да оцелее именно заради иначе много критикувания едноличен модел, който Блеки наложи в началото на 90-те. Изредиха се парчета от най-егоцентричния му албум, “The Crimson Idol”, и даже два от миналогодишния шедьовър “Dominator”. Макар че не беше многословен, Лоулес не пропусна да повтори онова, което следобед каза едва пред 50-ина души - според него публиката в България е най-добрата в целия свят. Той все още си спомня онзи първи концерт в София през 2004 г. и със сигурност ще остане като мерило за всички останали - минали и бъдещи.

Нали не вярвате, че W.A.S.P. могат да си тръгнат, без да ударят “I Wanna Be Somebody” и като последен топовен гръм - “Blind in Texas”? После пък гръмна зарята, която ознаменува края на дългия ловешки фестивал. Вероятно е било красиво да наблюдаваш отгоре как една огромна върволица коли напуска града на люляците в черната мъглива майска нощ. We are wild children…

Текст: Стефан Йорданов

Снимки: A Team и LovechPartyFest.com