Разбира се, очакванията за първото гостуване на Ян Гарбарек и неговия квартет в София бяха големи. Пък и няма как иначе - норвежкият грандмайстор отдавна успя да циментира репутацията си: освен възхваляван джазмен, той е и волен експериментатор, който нехае за писаните и неписани правила на жанра, добавяйки към пиесите си всякакви нетрадиционни съставки. Любимите му тенор и сопрано саксофон звучат наистина специфично - ако си слушал веднъж как свири Гарбарек, трудно би могъл да го сбъркаш с когото и да било друг.

Бързо се убеждаваме, че похвалите, които се сипят по негов адрес в продължение на четири десетилетия, са абсолютно заслужени - при все че оттук минаха доста видни инструменталисти, уникалният подход на високия, бледолик и беловлас северняк просто изисква внимание.

Ян Гарбарек е чудесен разказвач. Без да отправи към нас нито дума, норвежецът изтъка по скандинавски красива и изтънчена сказка. В развиването на музикалните теми му съдейства звездното трио Райнер Брюнингхаус, Юри Даниел и Маню Каче, всеки от които е страхотен музикант, а тримата плюс Ян - прекрасно смазана машина за мечти.

Основната част на концерта бе съставена от унасящи, хипнотични композиции в средно и бавно темпо, в които на фона на бас, клавири и перкусии се открояваха магичните сакс мелодии - те се извисяваха и отекваха в притихналата Зала 1 на НДК като молитва или химн от някое далечно царство. Гарбарек е особено колоритен с мъничкия сопрано саксофон, а малко преди самия край на концерта дори свири кратка фолклорна партия на флейта. Поведението му на сцената се характеризира с пълен самоконтрол и сдържаност - включванията и импровизациите са добре преценени и винаги ефектни, а публиката го възнаграждава с порядъчни аплодисменти.

Бавните моменти в разказа преливат и в енергични музикални пасажи, в които клавирните партии на Брюнингхаус са по-отчетливи и динамични, Юри демонстрира сериозните възможности на своя бас, а Маню Каче предизвиква буреносен барабанен тътен. И тримата получават своята възможност за соло, всяко от които е доволно интересно, но несравнимо с координираното им взаимодействие с Гарбарек.

Приказката продължава почти без прекъсване повече от два часа, след което, както повелява етикетът, квартетът прави няколко поклона и се изнася тихо от сцената, оставяйки след себе си не малко хубави спомени и причини да си пуснем отново “Twelve Moons” или “In Praise of Dreams”, след като се приберем омаяни вкъщи.

Текст: Никола Шахпазов

Снимки: Виктор Александров

Още снимки ще откриете в ГАЛЕРИЯТА.