Да, определено събитието трябваше да започне да се случва в 17:00 ч. и определено в 19 и малко повече от сто човека се бяха натъпкали около вратите на бившето кино "Освобождение”, крещейки: "Айде бе! Пускайте вече!” Останалите може би 700 фенове нервно стояха отстрани в готовност. Причината поредният концерт да се забави толкова много? Казва ли ти някой, май започнахме да му свикваме така или иначе...

Въпреки тази неприятна подробност, малко след това чакането свърши и залата започна да се пълни с надъхани кречетала. И, слава на боговете, това беше единственият минус на цялото нещо тази вечер. Всичко друго беше повече от зашеметяващо. Не знам на кого му хрумна да събере точно тези банди, но със сигурност в момента потрива някъде ръце повече от доволен.

Малко след 19:30 ч., след кратък саундчек, на доволно голямата сцена се застояха родните The Revenge Project. Наистина ентусиазирани, бързи, общуващи с публиката. Макар че пред тях се бяха събрали не повече от 50 човека, наличният контингент веднагически се вдъхнови да подскача и пее заедно с бандата. Това, което ми направи голямо впечатление, бе, че момчетата някак се постараха да звучат дори по-твърдо и отсечено от обикновено – сякаш в тон с идващите след тях техничари.

Само двайсет минути свириха The Revenge Project, но резултатът беше налице - хората бяха загрети. След почти още толкова чакане за смяна на инструментите, сърбите Amon Din се настаниха пред публиката. Ето там вече дойде първата изненада. Явно никой не очакваше нищо определено от тези музиканти, а те засвириха традиционен, старошколски дет, много надъхан и много бързашки. В първите минути хората се опитваха да осъзнаят какво ги е сполетяло, а след началото на второто кратко дет откровение залата едновременно се сгъсти и нажежи. Толкова енергия се изля пред сцената, че музикантите от Amon Din останаха нескрито изненадани и доволни. Като че за награда, финалното парче беше някаква скоростна смесица между дет, мело-дет и траш, завършващ с проточващи се китарни хармонии и сола. Очаквах в този момент заклетата дет публика да повдигне вежда, но не! Изглежда всички останаха задоволени и ентусиазирани.

Сърбите също бяха кратки, за да отстъпят място на австрийските блек/дет активисти Belphegor. Тук не знам какво да кажа. Бях леко скептичен дори и за тази стилова смесица, която беше поднесена на детаджиите, и пак се оказах абсолютно неправ. Австрийците направиха някакво грандиозно театро, без излишни ефекти и пози - просто влязоха в ролята на прокламатори на Сатаната, забивайки по най-ударния начин, по който можеха. Освен че тичаха по сцената през цялото време, начинът, по който държаха и въртяха инструментите, си беше достатъчен да направи публиката луда. Отново никой недоволен. Всичко мина брутално и по вода.

Наближаваше десет и уморените лица, вече чакали трийсет минути след блекариите, за минути промениха изражението си в тотален ентусиазъм, когато шведските легенди Grave задумкаха първото си парче. Тук старата школа си каза думата. Без да са толкова технички и бързи колкото австрийците, Grave някак подлудиха феновете си и създадоха неописуема атмосфера на доволство и агресия. Цялата зала се клатеше наляво и надясно, погото прерасна в съркълпит и изобщо в такъв момент човек си казва: "По дяволите, кой измисли тази грозна и върховна музика!?”

Само половин час свириха шведите, а ми се стори ужасно дълго и уморително. Публиката вече наистина беше поизтощена. В зала с 5 огромни климатика беше сигурно 30 градуса и кислородът бе сведен до минимум. След сравнително кратко чакане от половин час обаче, без никакво мотаене на сцената се настаниха водещите лица на тази смъртна вечер - американското всепомитащо чудо Nile! Никакви признаци не останаха, не, наистина никакви признаци, че някой изобщо е бил уморен. Хората отново се сгъстиха за секунди при първите бласт бийтове на полуделия Джордж Колиас...

Оттам нататък се почна истинската месомелачка, американците заредуваха в техен стил ужасно бързи технични дет тресни с убиващо бавни египетски мелодии. Нищо не може да се сравни с това, което тези хора правят на сцената. Пренасят те някъде другаде. Без да се движат много, без да позират, без никакви декори или ефекти - атмосферата на един техен концерт е просто уникална. Единият брои стотиците ноти по струните си, докато другият изпитва най-ниските си гърлени откровения в микрофона, а третият гони барабаните си, сякаш застрашен от смъртна заплаха, ако не удря всичките наведнъж. Тези хора нямат равни. Притежават една особена енергия, която ги издига в култ.

Аз лично останах впечатлен от това събитие. С изключение на малката организационна трагедия в началото, всичко друго беше идеално. Четири часа и половина всевъзможен дет от най-добра реколта, съвсем в центъра на столицата, на скромна цена. Поздравления за Most of Evil. Дадоха ни нещо здраво и наше си, което чакаме от много време.

Както каза Далас по едно време: “You’re brutal!”

Текст: Кирил Гюдуров