Седя, гледам белият лист, а пред очите ми са синтезаторът Моуг и русият клавирист пред него. Понечвам да пиша, а ми се иска да мога да рисувам звук. Такъв концерт досега не бях посещавал. Един от хората, поставили началото на прогресив рока, изтръгна такива звуци и заля близо хилядата зрители с такава електронно-клавирна експлозия, че ми се изправиха всички косми, а някои чак ми побеляха. И нека споделя от самото начало - Кийт Емерсън свири с отличен бенд. Четиримата музиканти работят така, сякаш са заедно от десетилетия. И свирят като за последно.

Това, на което станахме свидетели в Античния театър на 7 септември, беше чистокръвен, туптящ и жужащ прогресив рок концерт, изплувал директно от началото на 70-те години, за да покаже откъде аджеба е тръгнал стилът и защо точно създателите му имат запазени доста страници в учебниците по музика.

“Welcome back, my friends, to the show that never ends.” Шоуто наистина няма край. Не виждам как ще ми излезе цялата аудиовизуална феерия от главата в следващите няколко дни. Шеметни композиции, изсвирени не просто от брилянтни музиканти, а от хора, които са толкова вътре в музиката, че тя отдавна не извира само от инструментите им. Музиката беше в движенията на тялото на Кийт, в разкрачената поза на Марк, във всеки удар на Тони, във вглъбения поглед на Травис. Групата всъщност не е съпорт банда. Тя е пълнокръвен състав от четирима гениални инструменталисти и очакваният съвсем скоро албум ще бъде студийно доказателство за това.

Дуетът Кийт Емерсън и Марк Бонийа е една миниатюрна експлозия на сцената. Двамата се допълват така плавно и с такава лекота, въпреки че голяма част от лайв репертоарът е на легендарното британско трио Emerson, Lake & Palmer. Певецът и китарист вкарва такъв жизнен тласък на изпълненията, че в един момент си даваш сметка, че може би поредна реинкарнация на ELP не е нужна в момента. Гласът му звучи чудесно на живо, пресъздава отлично пасажите на Грег Лейк, а в другите песни демонстрира стил, талант и отношение. Има страхотен маниер на свирене, като постоянно си разменят водещите линии с Кийт. Двамата говорят, усмихват се, свирят и провеждат диалог на всяко ниво.

Класическата “Tarkus”; радостни възгласи от публиката; рокенрол ритми от клавира и китарата; заигравка с водещата мелодия от шедьовъра на Тарантино “Криминале”; зашеметяващ, атонален протометъл от безумно втежнената на живо “The Barbarian” и водещи до аритмия писъци от синтезаторите. Като от старите записи – кабели, клавиши, осцилоскоп, една стена техника, сякаш изплувала от команден пулт на кораб в “Седморката на Блейк”. Моугът беше там да отнася глави. И ги отнесе. В психеделичен прог-рок трип с начална станция Античният театър. Автентичен синтезатор; класическо пиано; Кийт свири и на хармоника, а Тони Пиа избухна в най-смисленото соло на барабани, което виждах от много години насам.

Такава канонада от звуци, толкова експресивно изсвирена музика, а 130 минути минаха сякаш за една цигара време. Четиримата усмихнати музиканти слязоха от сцената, за да се срещнат с по-търпеливите си фенове за кратки разговори, снимки и автографи, сякаш да ни изпратят лично и да изразят възхищението си от стария Пловдив. “Нима е възможно да не се влюбиш в това място?”, възкликна Марк пред изхода. А когато няколко часа по-късно в главата ми все още са картините от ТАЗИ изложба, мога чистосърдечно да призная, че съм "щастлив човек”.

Текст: Ивайло Александров

Снимки: Виктор Александров

Още снимки ще откриете в ГАЛЕРИЯТА.