Снощи бях на концерт на Thin Lizzy. Не, не беше точно така. Добре - снощи бях на концерт на Скот Горъм и приятели. Не, не, не върви и така. Снощи бях на концерт на Whitesnake. А, ето така вече е много добре.  1/2 Whitesnake + 1/2 добри музиканти за десерт = Thin Lizzy в България. Уравнение за чудо и приказ!

Чудите се защо започвам така репортажа си, а аз се чудя какъв е смисълът да съществуват групи като тази, която гледах в Зала 1 на НДК на 3 октомври. Аз и още 1500 зрители - нали се сещате, че това означава полупразна зала? И сигурно не е съвсем случайно и инцидентно. Наистина, концертите напоследък са един върху друг, но "завръщането" на Thin Lizzy се оказа пренебрегнато от родния фен. Дали защото мнозинството е разбрало, че това не е същата група и смята, че няма как да е същата, при положение, че го няма сред живите Фил Лайнът, или заради кой знае какво, но явно доста рокаджии решиха да си спестят това представление.

Този път нямаше подгряващи, а шоуто се забави с около 40 минути, които почти успяха да изнервят дошлите - може би организаторите се надяваха, че все пак няма да останат толкова празни редове и дори цели сектори преди угасването на осветлението. Thin Lizzy или поне музикантите, които се подвизават в момента под това име - Джон Сайкс, Скот Горъм, Франческо ДиКозмо и Томи Олдридж, излязоха от нищото и без да се мотаят излишно почнаха да бичат изключително добре сработения си рок. Стартираха с класиката "Jailbreak" и с нея повлякоха още една дузина хитови парчета и в останалата част от сетлиста. Нямахме излишни паузи, в които да си съберем мислите и да разсъждаваме върху случващото се на сцената по-трезво, защото се изредиха все познати мелодии. Часове по-късно щях да осъзная, че концертът всъщност не беше толкова скучен, колкото ми се стори веднага след 80-те му минути, но някак все още не мога да преценя кому е нужно точно тези музиканти да се казват Thin Lizzy и под това име да обикалят света на големи турнета.

С размислите - дотук. Споменах подбора на песните, сега малко за тях самите. "Waiting for an Alibi" и баладата "Don't Believe a Word". Малки пламъчета от запалки се появяват и публиката все пак успява да се почувства като на рок концерт. Не смеем да се провикнем, повечето все още седим мирно в седалките се и размишляваме дали Сайкс пее толкова добре, колкото свири. За статичното му поведение на сцената дори не смея да споменавам... После преминаваме през "Dancing in the Moonlight" и "Sha La La", за да се приземим на едно от най-безсмислените сола на барабани, на които съм присъствала, но и най-хубавото нещо за цялата вечер. Оценявам качествата на Томи Олдридж - несъмнено приносът му за тежкия рок е огромен, а стилът му на свирене уникален, но някак не пасна с това толкова бясно, тежко и дълго соло на иначе по-лековато звучащите песни преди и след него. Свиренето без палки ме впечатли, но и на него не успяхме да се нарадваме както трябва - някой на пулта очевидно бе поздрямал и със закъснение се сети, че и чинели трябва да има в звуковата картина.

След солото концертът свърши по-бързо, отколкото предполагах. Сетлистът на Lizzy от шоутата им преди нашето показваше, че ще има поне още три парчета, но при нас това не се случи. Разбрахме все пак, че музикантите държат всяка изсвирена нота да посветят на незабравимия си колега Фил Лайнът и им благодарим за уточнението – беше на място. "Cowboy Song" и неостаряващата "The Boys Are Back in Town" затвориха нормалния сет, а "Cold Sweat" и "Black Rose" в биса сложиха точката на шоуто, която сега ми прилича повече на многоточие. Да, правилно сте разбрали - нямаше "Whiskey in the Jar" и при други условия не бих недоволствала, че не присъстваше в подбора от парчета, но при положение, че виждаме един своеобразен трибют състав, то нейното присъствие бе задължително.

Дълъг разказ се получи за един концерт, който не бе толкова продължителен. Все пак ми се ще да обобщя, че шоуто си го биваше, но бе само за избрани луди фенове и ценители на добре изсвирения, поизбърсан от прахта хард рок. Сигурна съм, че чичковците, които, с хвърлени бутилки, множество караници с охраната и подбутвания с патерици, се опитваха да накарат две момчета да седнат кротко в седалките си, вече почти нищо не си спомнят от шоуто. Надявам се те да са изключение и повече хора да са разбрали защо бяха в Зала 1 - дали заради добрите стари спомени от детството или заради любовта си към Лайнът, а може би заради Whitesnake. Знам едно обаче - това не бяха Thin Lizzy и вече съм готова да споря с всеки, твърдящ противното.

Текст: Бояна Атанасова

Снимки: Виктор Александров

Още снимки ще откриете в ГАЛЕРИЯТА.