Скорост, техника, лекота. И едно име, което ги съчетава. Пол Гилбърт (точно така, Гилбърт, не Джилбърт, според самия Пол). Виртуоз, техничар, шредър – излишни помпозни клишета за човек, който може да бъде наречен простичко „ебати талантливия китарист”. Защото след час и половина закъснение и час и половина свирня, повечето реплики, които се чуваха около Панаирна палата 2 в Пловдив, бяха в духа на „няма какво да коментираме, дай да помълчим малко, а?”.

В девет и половина, без да видим българското китарно трио Иван Лечев, Цветан Недялков и Веселин Койчев, посрещнахме групата на Пол Гилбърт. „Хей, Пловдив! За нас е удоволствие и чест да свирим за вас!” И засвириха. И то как! Секунди след началото на концерта, повечето от над хилядата зрители скочиха на крака и се втурнаха към сцената, привлечени от здравия звуков магнит. Браво, озвучаването в халето беше страхотно!

За запознатите с творчеството на американския китарист с Racer X или соловите му албуми не е изненада мощният, китарноориентиран метъл, който Гилбърт поднася на феновете си. Изненада обаче е страхотното сработване на тримата мъже и чаровната съпруга на Пол, Еми Гилбърт (клавири), както и изключителната им инструментална техника.

Акцентът на шоуто падна върху последните албуми на китариста, най-вече тазгодишния “Silence Followed by a Deafening Roar”. Чухме и парчета и от по-ранните записи на Пол, както и от легендарните Racer X. „Да свириш на китара е най-страхотната професия на света. Благодаря ви, че ми давате работата ми”, призна той от сцената, след което десетина минути бяхме мачкани от пневматичен чук. Буквално. Здравата резачка “Jackhammer” преля от разходки по грифовете в самостоятелна такава по барабаните на Джеф Баудърс. Соло, което в края си звучеше като каменно свлачище. Не, музикантите с Пол далеч не са случайни. Крейг Мартини, татуираният басист, сякаш излязъл от някоя нюйоркска хардкор шайка, подскачаше по сцената и по дебелите струни, дуелирайки се музикално ту с Пол, ту с Джеф. А Еми беше повече от красивото момиче сред момчетата. Адекватни, сигурни и много технични бяха включванията й по клавишите.

Известно е, че Пол Гилбърт често свири кавъри на живо. Тази вечер и двете чужди изпълнения, които направи, бяха взети от „изключителното творчество на Джими Хендрикс”. “Hey Joe” за пореден път изправи публиката на крака и извика овациите, а Пол, следвайки великия китарист, погали струните със зъби. И в края на концерта, „когато ние трябва да слезем, а вие да ни извикате на бис, просто ще останем на сцената и ще свирим”. И ни подари чудесния блус на “Red House”.

Отличителното при свиренето на Пол Гилбърт е, че той не просто демонстрира изключителната си техника. Прави го по такъв начин, че композициите не губят своята мелодия, нито доскучават от „пилене” по струните. Докато скоростта и тежестта на китарата са такива, че сигурно алуминиевите конструкции в залата се назъбиха до покрити с пот стружки. Но тази бързина потъва в чудесния музикален фон така, сякаш да се свири толкова виртуозно е едно от най-лежерните занятия на света. И докато стърчах изумен и ръкоплясках едновременно с ръце, крака и бузи, си мислех: „А бе, тоя човек не може да е ЧАК толкова добър...” Да, ама може.

Текст: Ивайло Александров

Снимки: Виктор Александров

Още снимки ще откриете в ГАЛЕРИЯТА.