Безмълвен съм. Много е трудно да се пише за концерт от такава величина. Тримата басисти, които свирят под съкращението SMV, преспокойно могат да излизат на сцената и като „АБВ” в свиренето на бас. А само бас да беше...

Изумителна техника, страхотно сработване, невероятен синхрон, прекрасни композиции. Няма смисъл да продължавам с епитетите. Над 3000 души станаха свидетели снощи на емоционален взрив от любов към музиката, любов към инструментите и любов към свиренето. Защото не вярвам музикантите, които видяхме, да не обичат това, което правят. Не би звучало така завладяващо.

Ето, въртя, въртя, но не мога да стигна до същинската част. Но тя и не се описва, тя се попива. Пък да я излее Хемингуей или Керуак в писмена форма. Аз мога да предам само цветният взрив вътре в мен докато петимата показваха каква душа се крие в инструментите им.

Малко след десет, с над два часа закъснение заради проблеми на румънската граница, светлините най-сетне угаснаха и се разнесе интрото от албума на триото и заглавното му парче “Thunder”. И оттам насетне последваха два часа на безспирна струнна канонада, толкова плътна и всеобхватна, че колоните в залата немощно припукваха на моменти. Скоростта на трийсетте пръста по струните обаче беше обратнопропорционална на уютното, меко пътешествие в топлите багри на фюжъна. В Зала 1 се разляха парчетата от актуалния албум на звездното трио, подпомагнато от чудесните Дерико Уотсън на барабаните и Федерико Гонсалес Пеня на клавишните. А докато те двамата се грижеха за сонарната картина, Стенли, Маркъс и Виктър удряха ярките щрихи на музиката. Трите бас линии се преплитаха постоянно, прескачайки се една друга, изчакващи се, надпреварващи се или плъзнали се рамо до рамо, тон след тон. Меки, мажорни композиции, събрали цялата топлина от дълбокия, плътен звук на бас китарата, разкъсвани рязко от безумни фънкажи и перкусионистични издевателства над струнните инструменти.

Всеки от тримата басисти демонстрира самостоятелно уменията си на дебелите струни, но и всеки от тях подчерта индентичния си почерк, придавайки допълнителна пъстрота на концерта. Виктър Уутън беше най-често солиращият на баса си от тримата инструменталисти. По-късно Маркъс Милър преля препусканиятата си по грифа в дълбоките звуци на бас-кларинета. А в самия край на спектакъла Стенли Кларк, най-възрастният от тримата, седна зад контрабаса, за да ни заведе в “Milano” и най-лудешкото бас соло на акустичен инструмент, което някога съм виждал и чувал. След това кратка пауза и бис с класическото “School Days” от ранната соло кариера на Кларк, преаранжирано така, че трите баса да си разменят за пореден път реплики и да си разказват оранжево-кафяви приказки, надбъбряйки се като виртуозни оратори.

Концертът свърши малко след полунощ, оставил без думи зрителите, сред които имаше и не малко музиканти. Мога още да се опитвам да прелея калейдоскопа от пъстри звуци на думи, мога да разкажа за вихрените изригвания на Дерико зад барабаните, но няма смисъл. Който беше, чу и видя. А който не, може само да съжалява.

Текст: Ивайло Александров

Снимки: Виктор Александров

Още снимки ще откриете в ГАЛЕРИЯТА.