Пълзим през обичайното за софийските вечери задръстване. В един момент дори започваме да се притесняваме дали ще стигнем навреме до зала "Фестивална"... Слава богу и сатану - стигаме. Пред халето се е събрала меко казано внушителна агитка. Вече е 19:30 ч. А бе, тези да не би все още да не са започнали да пускат хората? А, пускат...

Влизаме за по-малко от пет минути, без блъскане и ръгане, въпреки навалицата. Чудесна организация, браво! Веднага се насочваме към щанда с мърчандайз във фоайето. Разнообразието е приятно и галещо окото - от задължителните десетина модела фланелки и суетшърти през дискове (включително и автографисани) до палки за барабани. Пазаруваме на килограм, както си му е редът, и се насочваме нагоре по стълбите, към залата.

Макар до обявеното начало на концерта да остават още петнайсетина минути, цялата трибуна вече е плътно запълнена. По дяволите, бях се настроил да си седя кротко... но пък половинката е повече от доволна: "Айде напред! Искам да я видя отблизо!" Покорно свеждам глава и се насочваме към загражденията пред сцената, където множеството е... все по-множествено. И разнородно, противно на очакванията ми за "детска градина" - от барнати каки и лели през лошо гледащи дългокоси черноризци до костюмирани чичаци. Постепенно целият корпус на "Фестивална" се изпълва с ентусиазиран народ. Пет? Шест хиляди? Там някъде... Усещайки все по-задушевно сгъстяващото се около нас меле в първите редове, вперваме поглед в огромното бяло платнище, закриващо цялата сцена, и зачакваме...

Чакането свършва в 20:30 ч. Светлините угасват. Зазвучава призрачна мелодия. Блесва синкава светлина, на чийто фон на същото онова бяло платнище се очертава силует. Силует на 31-годишна финландка, подхващаща приказката си... А залата изригва. Буквално. Истерията е неописуема. Може би тук е моментът да вметна, че никога не съм бил фен нито на Таря, нито на Nightwish, но атмосферата във “Фестивална” просто не ми позволява да остана безучастен. Целият ми предварителен скептицизъм се разклаща все повече и повече с течение на концерта и в крайна сметка се разбива на пух и прах, а мястото му бива заето от стопроцентово уважение към музикантите на сцената, възхищение от невероятните и леко неочаквани за мен певчески умения на Таря на живо и... кеф. Страшен кеф. Прекрасен концерт!

Същинското начало на този прекрасен концерт е дадено с "Lost Northern Star" и падането на закриващата сцената завеса. Народът полудява, виждайки финландско-немския ансамбъл и, разбира се, предводителката му. Интересна подредба на музикантите, между другото - внушителните барабани на Майк Терана са отпред вдясно, а на традиционното им място в дъното се е разположил Макс Лиля с челото си. Оливер Холцварт и Алекс Шолп опъват струните, сновейки напред-назад, а вляво е сънародничката на Таря, която, както лека-полека става ясно, върши огромна част от работата и с клавирите, и с бекинг вокалите си - Мария Илмониеми. Всеки инструмент се чува ясно, чисто и отчетливо, което лично за мен е достатъчно да определя звука в залата като чудесен. По-подробния разбор и изтъкването на кусури оставям на "специалистите".

Не мога да се оплача и от подбрания сетлист. А и едва ли някой би могъл. Естествено, Таря ни поднася повече от половината песни от миналогодишния "My Winter Storm", като кулминацията безспорно е достигната с любимия на цял народ химн "I Walk Alone", когато ставаме свидетели и на първата от шестте (или май бяха седем?) смени на тоалети на певицата. Очаквано, най-голяма шумотевица, писъци, крясъци и истерични припадъци се чуват/наблюдават по време на може би последния голям хит на Nightwish - "Nemo". Закриващата основния сет преработка на купъровата "Poison" също взривява залата. По мое скромно лично мнение, това е един от най-смехотворните кавъри, правени някога, но на концерта се получава идеално... но пък и "Poison" си е безспорен вселенски хит, в крайна сметка, и цялата зала приема изпълнението му повече от възторжено.

Не по-малко възторжена и разчувствана е и самата Таря. Очевидно не е очаквала подобен прием от страна на българската публика, тъй като след дежурния за цялото й турне бис ("Wishmaster" на Nightwish плюс "Die Alive" и нежната "Calling Grace"), сбогувайки се с феновете си, певицата внезапно (и спонтанно) слиза от сцената и започва да се здрависва с целия - ама наистина целия! - първи ред от публиката. Междувременно, Майк Терана не спира да снима мелето от сцената, а Макс, Мария, Алекс и Оливер се усмихват, махат, кланят се, прегръщат се... Е, как да не ни дадат нещо отгоре!? Получаваме го под формата на непредвиден втори бис и жизнената преработка на "Over the Hills and Far Away" на Гари Мур. И още поклони. И още благодарности. И перца и палки в публиката, както си му е редът... И край.

С две думи, казани за пореден път - ПРЕКРАСЕН концерт.

Текст: Hairy Porter

Снимки: Виктор Александров

Още снимки ще откриете в ГАЛЕРИЯТА.