Как да започна? Видях Queen на живо. Това казва всичко. Да, не точно Queen, а реинкарнацията с Пол Роджърс и Дани Миранда, но Брайън и Роджър бяха на 4-5 метра от мен. Това не е пристрастие, нито сбъдната мечта. Това е смисленият ми живот, това е квинтесенцията на музиката в моя микрокосмос. И да, не харесвам стила на Пол, липсва ми Джон, но двама от най-важните музиканти подариха на двайсетината хиляди зрители в Белградска Арена над двучасова разходка в магията Queen.

На концерт условието "+ Paul Rogers" е  по-осезаемо. В сетлиста на британците, освен "All Right Now", влизат и "Seagull" и "Bad Company", които са сред най-силните парчета, записвани от Пол. А сред огромна публика нетърпението към маниера му на пеене се губи в хилядите викове и урагана от емоции, които правят краката немощни, гласните струни - безсилни, а очите - скрити зад влажна завеса. Да, закриващата "We Are the Champions" прозвуча жалко, изпята от Пол, но той стои стабилно на мястото си и с усмивка приема ролята на фронтмен.

Но какъв фронтмен при Queen? Брайън неведнъж пое водещата роля, като преля китарното си соло в прекрасната музикална импресия "Bijou", включваща запис на гласа на Фреди и кадри с него на сцената на голямата видеостена (не един човек бърса очите си в този миг), продължила с инструментала "Lost Horizon". Освен това, в продължение на половин час, застанали в края на врязания в публиката коридор към сцената, Брайън и Роджър ни подариха две от най-красивите песни на квартета - "Love of My Life" и фолк епоса "'39", преди барабанистът да се впусне в лyдешко соло, включващо първоначално само соло барабан и чинел, после струните на фретлес баса на Дани (и ритъма на "Under Pressure" и "Another One Bites the Dust"), a впоследствие техниците сглобиха около него пълен комплект и солото преля в емблематичната "I'm in Love with My Car". Гръм!

Пол се върна на сцената за баладата "Say It's Not True" и шоуто отново навлезе в коловоза на своеобразен greatest hits концерт. Чухме "Bohemian Rhapsody" (отново със запис на гласа на Фреди), "Crazy Little Thing Called Love", 'The Show Must Go On"...

Сред всички великолепни песни на състава и омаломощаващия адреналинен пристъп забравяш коя от "твоите" песни не си чул. И под дoбродушния поглед на доктор Мeй и онзи специфичен звук на Red Special-а не ти правят впечатление идиоти, отишли на концерт на една от най-великите групи, само за да се снимат на фона на титаните на сцената. Пееш, скачаш, пляскаш и плачеш. И си благодарен за чудесната организация, брилянтния звук и подарената възможност. Оттук насетне остават спомените...

Текст: Ивайло Александров