Блусът е самотно занимание. Вероятно затова и снощи зала "Универсиада" бе почти празна. Престъпно слаба посещаемост за изключително голямо име в блуса. Хармониката и бендът на Шугър Блу прозвучаха едва за триста души, но това не му попречи да направи почти двучасово шоу. И недоволни нямаше. Само усмихнати, пляскащи и танцуващи на сцената и пред нея. Да, отдадеността на публиката компенсира слабата посещаемост – малко след началото на концерта почти не останаха хора по седалките. Всички се спуснаха напред, за по-близък контакт, за танци и песни.

Странно, но винаги съм харесвал повечето неща на Васко Кръпката с или без Подуене Блус Бенд. Допада ми, защото май нямаме друга родна банда, която да свири раздвижен блус с много хармоника и директно звучене. Особено пък по-ранните парчета, лежащи на класическия блус. Тази вечер групата беше простичко представена като Кръпка Блус Бенд – стари кримки, страхотни музиканти, хармоника и... Камен Кацата. Както можем да очакваме от Васко. Настроение и блус. И кратка разходка по “Tobacco Road”, преди без никакво бавене на сцената да излязат необявените гости от Унгария, чието име не мога да произнеса правилно, камо ли да напиша в оригинал. Затова се спирам на преводното Диви цветя.

Странни са цветята – младежи, в средата на 20-те, свирят музика, датираща отпреди повече от половин век, имат водеща хармоника (слаб тип с дълги, руси дредове) и водещ вокал (едър юнак с тиранти), объркан английски и текстове на унгарски. И топло ухание от “Roadhouse Blues” на The Doors. А музиката? Отново блус, отново хармоники, отново три акорда и много чувство.

Преди основната порция блус да залее залата в синьо, Васко Кръпката излезе, за да разиграе изненадващ подарък за публиката – хармоника в хубава дървена кутия, разписана лично от Шугър Блу. Ей така, от любов и ентусиазъм. Както всичко тази вечер. И изтегленият победител излезе на сцената с... баща си. Защото беше чаровно хлапе на около 3 годинки, което все пак наду новата си играчка пред усмихнатите лица долу. И усмивките станаха още по-големи. А тепърва предстоеше и последната група.

За Шугър Блу статистика няма да водим. За тази работа има Уикипедия, книги и обложки на десетки дискове. Тази вечер може би най-известният хармоникар излезе за пръв път пред българска публика, за да представи актуалния си албум “Code Blue” и настоящия си състав. А какъв състав само! Четиримата черни музиканти и бялото момиче на баса сътвориха толкова топъл и уютен спектакъл, сякаш не бяхме в полупразна зала в есенна София, а в някой клуб в Луизиана.

Първи на сцената излязоха инструменталистите, за отварящото парче, преди да се качи и фронтменът и да ни поведе из дебрите на мекия си блус. Мек, да, често радиофоничен, с доста рок и на моменти фюжън елементи (виновник е страхотният клавирист Антъни Спейс) в студиото, но на живо истински енергиен заряд за готовите за танци хора в залата. “Red Hot Mama”, “One More Mile” и хитът “The Bluesman” от последния му диск показаха каква посока поема вечерта. Джеймс (както е истинското име на блусаря) неведнъж се впусна във вихрени дуети с хармониката си ту с китарата на Рико МакФарланд, ту с клавира на Антъни. Илария се включи за няколко песни с бек-вокали и затвърди присъствието си като другата централна фигура на сцената – дребничко, облечено в черно момиче, с голяма, бяла бас китара, широка усмивка и чувство за ритъм, безотказно като сърцето на лекоатлет. А колегата й в ритъм секцията спокойно може да бъде наречен дете-чудо - 23-годишен, както той сам каза, Турбо Мъри напълно оправдава името си. Често пъти барабаните му доминираха в музиката, придавайки особено енергично разнообразие на шоуто.

Така до самия край, след посветената на Ню Орлийнс “NOLA” и кавъри по “Miss You” на The Rolling Stones и вечната “Hoochie Coochie Man” на Уили Диксън. А за десерт Шугър извика на сцената Васко и унгарския му колега за един неочакван джем с три хармоники за общо удоволствие. След това – снимки, автографи, ръкостискания и пожелания за нови срещи. Дано да са скоро. И с повече присъстващи.

Текст и снимки: Ивайло Александров