Леко противно на песента на Rejection "София не е Ню Йорк", присъствалите в клуб "Blue Box" на 23 ноември 2008 г. се пренесоха поне за няколко часа в Голямата ябълка. Това бе второто идване на хардкор класиците Madball у нас, така че и те, и ние знаехме какво да очакваме. Изненадани и неподготвени нямаше, а всичката енергия бе насочена в конкретни действия за хардкор забава.

Първи бяха гостите от Гърция Die Without, които обаче бяха посрещнати леко небрежно. Тегаво е да си първи на голям концерт, на който всички са дошли за друга банда, и то в страна, където никой не те знае. Но пък пичовете забиха с желание песните си и към края на сета им се оформи и малко меленце в знак на благодарност. Изсвириха и кавър на Agnostic Front - "For my Family" от последния албум. Това вече запали хората и направи първата препратка към Ню Йорк.

Пътят за Европа минава през Босфора, казва Ахмед Доган. За Ню Йорк пък минава през Пловдив, който, както разбрахме за пореден път от Delate, си е само техен. Гостите от града на тепетата забиха с много енергия парчета от албума си "Хардкор и щанги", сред които, естествено, и "Яки путки на хоризонта". Това вече вкара супер яко настроение и същинската забава започна.

B.F.D.M. за пореден път показаха, че правят музика, която е, поне според мен, с една класа по-нагоре от мнозинството родни банди. Ако примерно кръстосаме Slayer с Beastie Boys и роденото от този акт отроче на свой ред опъне детето на Suicidal Tendencies и Cro-Mags, роденият мелез ще звучи така. B.F.D.M. свириха за втори път с новия си вокал Галин (известен с изявите си като фронтмен на варненски главорези от сорта на Outrage и G.O.T.C.). Нещата с него са тотално изгладени и свирнята беше просто желязна. Имаше и нови песни, които също бяха доволно смазващи.

Дойде време за Madball! Залата се пукаше по шевовете. Преценено на око имаше около 6-700 души. Всички те просто избухнаха спонтанно в моша, когато на сцената стъпиха Фреди Кричън и компания и засвириха първата си песен. Заизреждаха се култови парчета от сорта на "For My Enemies", "Can’t Stop, Won’t Stop", "Set It Off", "Our Family", "Look My Way" и какво ли не. Енергията, която Madball излъчват, докато са пред публика, просто е неописуема. Фреди се възползва от широката сцена на "Bue Box" и не спря да тича от единия до другия й край, да скача и въобще да дивее. И това около час. Сега се замислете колко често се задъхвате, като ви се наложи да катерите стълби повече от 3 етажа... Машина!

От другата страна пък беше публиката, която, заразена от Madball-ската енергия, се помля. Мошпит беше цялото пространство пред сцената, от която постоянно скачаха хора... Изобщо - хардкор, ебати! Фреди спомена, че забелязва, че нещата у нас са се развили в положителна посока от последния път, когато свириха тук преди 5 години. Поласкани сме. И като стана въпрос за гордост, култовата "Pride" бе последният пирон за вечерта.

След такъв концерт няма как да не си надъхан. Няма как да не си изпълнен със сили. Нищо, че на следващия ден се сблъскваш отново с живота, който общо взето е тъп и печели повечето битки помежду ви. Затова я слушаме тази музика и обичаме тази сцена. И поздрави за всички с шапки на Yankees и фланелки, гласящи "Buck Foston", които по цял ден сипят клетви за шибаните "Red Sox". Нищо, че сме си още в София.

Текст и снимки: Стефан Топузов