ЕРИК КЛЕПТЪН, Arc Angels 16.05.2009, Лондон, Royal Albert Hall

текст: Вальо Пасков, снимки: Вальо Пасков.

Страхотно е човек да има възможността да сбъдне мечтите си. От 16 годишен мечтая да видя Ерик Клептън на живо: имам всичките му албуми на дискове, 4 книги за живота му и други малки фен артикули. Но ако има на света едно място, където ТРЯБВА да се види Ерик Клептън, то това несъмнено е Royal Albert Hall в Лондон.

Благодарение на съдбата (и с малката помощ на приятели, мерси Мирям и Христина) успях да осъществя teenager-ската си мечта и се сдобих с тази безценна хартийка, която ми осигури достъп до най-незабравимия концерт в живота ми!

Мястото ми в залата е просто перфектно: 6-ти ред, точно по средата. Дори самият аз не можга да повярвам колко близо се намирам до музикантите, буквално 6-8 метра ме делят от Негово Величество Slowhand.
 

Малко история: първият концерт на Ерик Клептън в Royal Albert Hall, място, което той нарича днес свой втори дом, датира от 1968г, още по времето на Cream. До днешна дата, той има 148 самостоятелни концерта, като в петък 20.05 ще бъде 150-ят. Тази митична зала е причината и за невероятния албум '24 nights'.

През 1983-та Клептън поставя началото на една великолепна традиция: всяка година, независимо от турнетата и другите си ангажименти, Slowhand прави по една серия концерти в Royal Albert Hall. През 1990г. той изнася цели 24 последователни концерта, станали основа на прекрасния двоен диск и VHS (навремето) '24 nights'. През тези 24 вечери Клептън сменя 3 групи: от 4 членен блус бенд, през 9 членна група, до симфоничен оркестър.

Но нека ви разказжа какво се случва през 2009-та - година след като Клептън обяви, че официално се оттегля от активна концертна дейност.

Разбира се е спорно дали това наистина ще се случи, но е факт че Ерик събра един страхотен бенд, за да направи този кратък Spring 2009 Tour, който включва концерти в Дъблин, Ливърпул, Манчестър и 11 концерта в Royal Albert Hall, на първия от които имам честта да присъствам.

Всички концерти са съпроводени и от подгряващата група ARC ANGELS - съставена от китаристите Дойл Брамхол II , Чарли Секстън, както и Крис Лейтън от SRV's Double Trouble, които предлагат приятен и доста подходящ blues rock, без да блестят с нещо забележително.

Но нека си дойдем на думата, групата на Клептън е просто страхотна: задължителните две черни и големи беквокалистки, 2 клавира, бас, Стийв Гад на барабаните и Анди Фейуодър Лоу като 2-ра китара, който прави две страхотни сола и впечатлява всички, включително и самия Клептън. Наистина безапелационен line-up, страхотно сработена машина, от която се усеща, че се чувства добре и се кефи максимално.

Концертът започва "електрически" със страхотния блус 'Going Down Slow' - прекрасен начин за навлизане в атмосферата, който позволява на публика и артисти да се "опознаят".

Следва осемдесетарската балада 'Anything For Your Love'. Обикновено на концерти Клептън изпълнява 'Key То The Highway' в акустичен вариант и затова съботната електрическа версия изненадва приятно всички. Следва отново балада: 'Old Love', по време на която на публиката са разкрити и една дузина LED екрани, които правят обстановката още по-интимна и приятна.

'I Shot The Sheriff' e класика, която присъства в сет-листовете от години, но Slowhand ни представя страхотен седем минутен аранжимент, след което сценатa е сменена за 40 секунди и пред нас се появява акуситчен бенд, които подхваща задължителната 'Layla' и страхотно жизнерадостната 'Lay Down Sally'.

Отскоро Ерик Клептън включва в репертоара си една стара песен на Боб Дилън - 'Not Dark Yet', която поне според мен няма място тук, но хората я приемат добре. Идва ред на 'Anytime For You' , безличната 'Somewhere Over The Rainbow' и, след което серия класически парчета. Супер енергична версия на 'Badge' и отново завръщане към блуса: взимащи дъха 'Little Queen of Spades' и любимата ми 'Before You Accuse Ме'.

Не са забравени и задължителната 'Wonderful Tonight' и класиката, написана от Джeй Джeй Кейл - 'Cocaine', където групата показва върховен професионализъм и продължава да свири в безупречен ритъм въпреки аритмичните ръкопляскания на публиката.

За съжаление само един бис, но пък  какъв: 7 минутно изпълнение на 'Crossroads' и всичко свършва.

2 часа и десет минути в страхотно уютната Royal Albert Hall са минали като един миг, един от най-щастливите през живота ми. За капак на всичко, успявам да се сдобя и с перце от Mr. Clapton, на което двузначно пише: Sometimes is often :)