BIOHAZARD, Last Hope, Brothers In Blood
12.07.2009, София, зала 'Универсиада'

текст: Стефан Йорданов, снимки: Danny Boy.

20 години. Горе-долу толкова беше необходимо, за да видим Biohazard в България. Всъщност, те сами правят тази равносметка на сцената на 'Универсиада'.

Не си падам много носталгичен, но признавам, че когато вървя към залата, в главата ми нахлуват съвсем ясни спомени за аудио касетата, на която записах първия им албум. Синьо 'Sony'. Годината е 1991. Без да си чеша самолюбието, не мога да не спомена пред себе си и факта, че малко хора знаеха какво е Biohazard по това време. Само след година нещата се промениха коренно. ‘Urban Discipline’, а после и ‘State of The World Address’ съвсем естествено подпечатаха поколението на 90-те. 20 години по-късно те са тук, точно така, както бяха тогава. Били, Евън, Боби и Дани. Biohazard.

Естествено, те са хедлайнърите на вечерта и основната атракция привлякла по моя визуална преценка около 1000 души тази вечер, но докато стигнем до тях има време.
Първото условие е да не бързаш. В България всичко започва с половин-един час по-късно. Хората не изглеждаха изнервени от този факт. Повечето се социализираха в антрето, а имаше и такива, които се социализираха отвън. Без напрежение. Очевидно сме посвикнали, но пък и никой не ни държеше на оградите като говеда. Как  да се разсърдиш?!

Brothers In Blood излизат пред не повече от 400-500 човека. Часът е 20:50, ако трябва да сме пунктуални, както е модерно да се казва. Шута (познат още като Батко) е всеизвестен и всепризнат талант, за който сцената винаги е тясна. Вдясно от него е идейният двигател на музикално равнище - Свен. Не мога да измеря достойнствата на Brothers In Blood на живо. Според мен имат нужда от още публика. Тя обаче продължава да се социализира отвън. В голямата си част.

Великолепен и неочакван (е, някои знаехме) край на сета с гост участие на Янчо от Artery и неговото бузуки. В началото ми звучеше ле-е-е-ко дисхармонично, но май беше по-скоро въпрос на свикване. Аз не успях. Не че не беше яко да се види.

В 21:30 на сцената разположиха силите си Last Hope. Военната аналогия не е случайна. Бандата буквално избухва. Нашият колега, приятел и съратник Александър Бояджиев (a.k.a. Чико) извисява глас над шума във видимо понапълнилата се зала и енергично призовава към «повече движение- отляво, отдясно, отпред и отзад», след което няколко пъти напомпва публиката с еднозначното «Соф-и-и-я-я...

Тук му е мястото да кажа, че ако в България има група, която демонстрира стабилност и развитие, заради които си заслужава да станеш фен на тяхната кауза, това са Last Hope. Всеки следващ път те звучат все по-добре, по-стегнато и по-ударно. Поведението им на сцена може да надъхва даже и хората по седалките, някои от които, трябва да признаем, вече така са се „социализирали”, че само издават нечленоразделни звуци на одобрение. Предполагам. Отпред тълпата практикува спорт, който едва ли има шанс някога да стане олимпийски, но очевидно носи удоволствие на всички. Единственото, което можеш да забележиш с просто око, са отлитащи с висока скорост и в различни посоки човешки крайници.

Половин часовата пауза след Last Hope минава като миг. Емоциите отдавна са заличили закъснението, с което започнах в началото.

BIOHAZARD!!! Епично интро, след което четиримата се хвърлят в ‘Urban Discpiline’. После ‘Shades Of Grey’. После ‘What Makes Us Tick’. Следиш ли ми мисълта? Тълпата е в еуфоричен, скачащ възторг. От тук насетне всичко е меле. Някъде около ‘Wrong Side Of The Track’ Боби обяснява, че не е хубаво да скачаме от сцената, защото разстоянието до първите редове е доста голямо и рискът да си потрошим вратовете-доста сериозен. Вътре обаче, ври и кипи. Българският концерт на Biohazard се оказва от онези интересни шоута, изпълнени с непредвидими случайности. Времето между песните е посветено на кратки съвещания на сцената и няколко инцидентни епизода между Евън, Боби и охраната отпред (така поне ми се струва). Получихме урок по съркъл пит. «Който не прави кръг, е педал- заяви Евън и допълни- Който стои вътре в кръга, лапа патки!» Българинът обаче обича да стои там, където могат да го видят и не се плаши от такива закани. Съркъл питовете в нашата страна са типично нашенски, като нас самите. Ако всички се движат по часовниковата стрелка, винаги ще има двама или трима, които ще вървят наобратно. Това Biohazard няма как да го разберат, ако не поостанат да видят движението в София например.

Без да препускат, Били, Евън, Дани и Боби ни връщат в ранните дни на групата, а след това ни запознават с вдъхновенията си под формата на тройка кавъри (Agnostic Front, Cro-Mags и Bad Religion).

‘Tales From The Hard Side’ ни отнася тиквите, а ‘Five Blocks To The Subway’ е посветена на своя автор- бащата на Боби. Гвоздеят на вечерта естествено е ‘Punishment’. Кой се социализирал, социализирал се. Пред мен един неадекватен индивид с тениска на Manowar се пробужда от комата си и подобаващо тромаво се заема да търси телефона си по всички възможни джобове. Иска да снима. В края на краищата успява, но обръща дисплея към сцената. Нищо. Ако не друго, утре ще види хубавата си физиономия, запечатана на звуковия фон на онова, което всъщност е искал да снима.

Краят на вечерта идва неизбежно. Били ни моли да поздравим новородения му син и запечатва това на камерата на телефона си (по правилния начин), а Евън обещава нов албум и завлича на сцената 20-ина момичета, които ентусиазирано подскачат в продължение на цели две песни. Предпоследната всъщност е ‘I Ain't Goin' Out Like That’ на Cypress Hill. След това всичко свършва с ‘Hold My Own’. Някои от девойките се опитват да се социализират с групата. Други викат в микрофоните и ръкомахат. Малко слава на никого не пречи. Само не пищи повече, много-ти-благодаря, мисля си наум. Biohazard няма да излязат повече. Времената на изкуствените бисове май са отминали. Или пък никога не са съществували в истинския свят на истинските хора от Бруклин, Ню Йорк. Все пак именно те ни казаха в очите, че музиката е предназначена за нас, а не за шибаната индустрия. Дойдоха дотук, за да го потвърдят. 20 години по-късно.

ГАЛЕРИЯ