TUSKA
25-27.06.2009, парк 'Кайсаниеми', Хелзинки - Финландия

текст: Христина Димитрова, снимки: Христина Димитрова

Tuska Open Air Metal Festival, или галено: Tuska (на фински означава “болка”), далеч не е толкова стар колкото Nummirock, но за сметка на това е най-големият метъл фестивал в скандинавска Европа.

Историята му започва през 1998 в клуб Tavastia, а през 2001 година се мести в парка Кайсаниеми в центъра на Хелзинки, където се състои и до днес. Засега рекордът по посещаемост се държи от миналогодишното издание, когато са били абсолютно разпродадени 36 000 билета. Тази година, може би поради финансовата криза, имаше само около 28 000 зрители.

За три дни в последния уикенд на юни, във въпросния парк се стичат метъли от всички краища на Финландия, съседните държави, Холандия, Германия, а тази година имаше и неколцина българи.

Метълът е толкова мейнстрийм във Финландия, че на Tuska се посвещават обширни материали във вестниците, а жителите на Хелзинки го считат за част от културния живот на града, а не за някакво изключително събитие.

Колега от най-големия ежедневник, Helsingin Sanomat, който иначе не е много по метъла, коментира, че много обича Tuska, защото тогава градът се превръща в карнавал и freak show.

Подготовката за фестивала е започнала още в началото на седмицата, когато е построена главната сцена, на която на 24 юни Faith No More разтърсват града, жителите и гостите му, в това число и мен. Въпреки че концертът им не е част от официалната програма на фестивала, всички го считат за нещо като прелюдия към него, още повече, че е организиран от същия промоутър и продължава традицията на големите концерти преди самия фестивал.

Ден 1, 26 юни, петък

GOJIRA поставят ударно начало на тазгодишния Tuska в обедната жега и яркото слънце на главната сцена. Жо Дюплантие, както и много други след него, не се сдържа и коментира жегата. “It's fucking hot. We were expecting snow.” Тълпата не е много впечатлена от горещината и се радва като за последно, а това е само началото на тридневния метъл маратон. GOJIRA приключват сета си с парчето 'The Way Of All Flesh' от едноименния албум и ние се измъкваме към бекстейдж територията, защото там тоалетните са по-луксозни и няма опашка.

Жо Дюплантие GOJIRA

Бекстейдж барът е още пуст и напечен от слънцето, затова се отправяме бавно към Sue сцената, която е удобно разположена в една горичка на сянка. Там всеки момент ще излязат местната пост-метъл банда CALLISTO.

Докато се размотаваме между сцените, започвам да разбирам какво е имал предвид колегата от Helsingin Sanomat с коментара си за карнавала. - Освен обичайните за всички географски ширини черни тениски, железа, шипове и кубинки, има и доста колоритни агенти – пирати и пиратеси, готове, гримирани и тупирани глемове, пънкове с шарени гребени, медицински сестри, паднали ангели и доволно количество младежи с corpse paint, които явно бяха дошли за тазвечершния хедлайнер, Immortal.

Бях предупредена, че голяма част от посетителите се издокарват специално за Tuska, но гледката все пак е доста впечатляваща, особено за жител на страна с преобладаваща чалга “естетика”, с извинение.

Повечето хора са дошли като на пикник с торбите с пийване (можеш да си вкараш какъвто искаш алкохол, стига да е в пластмасова бутилка), взели са си храна от безбройните сергии и са се настанили под дебелата сянка на хълмчето пред Sue сцената.

CALLISTO свирят нещо подобно на Anathema и Porcupine Tree, а вокалът звучи доста като Том Йорк.

CALLISTO

Пропускаме All That Remains на главната сцена и отиваме към палатката на списание Inferno да видим местните Rotten Sound, но, както предполага и името им, са доста непоносимо екстремни за моя вкус, а и в самата палатка е адски задух.
Връщаме се на Sue сцената, където по същото време забиват холандците LEGION OF THE DAMNED. Те са събрали сравнително прилична тълпа от зрители, но аз нещо не съм особено впечатлена.

Приятната изненада на вечерта, поне за мен, са NEUROSIS на главната сцена, които, оказва се, са доста стара и влиятелна група, която аз за голям мой срам, съм пропускала досега.

След края на сета им хуквам обратно към Sue сцената, където се е събрала огромна група с надуваеми брадви, рогове за пиене, рогати шлемове и други уместни аксесоари, очакваща местните викинг-метъл герои ENSIFERUM. Настроението е подобаващо алкохолно и леко войнствено.

ENSIFERUM

ENSIFERUM са battle metal в отлична форма. От момента, в който излизат на сцената, тълпата кипва, размахват се шишенца, рогове и брадви, а от сцената вокалът Петри Линдроос подканя публиката да пие. - В едната ръка има чаша с бира, а в другата – лонкеро - слабоалкохолен коктейл от джин и сок от грейпфрут, който се продава в супермаркетите и, оказва се, е изключително любимо питие на местните, откакто е било пуснато за пръв път през далечната 1952 година за Летните олимпийски игри в Хелзинки. Предполагам, че в достатъчно големи количества, човек може и да успее да се напие с лонкеро, но аз само получих главоболие.

Увлечена в бойните маршове на ENSIFERUM ‘Token of Time’, ‘Ahti’, ‘Hero In A Dream’, ‘Iron’ и т.н., за малко да пропусна началото на сета на хедлайнерите на първата вечер Immortal. Все пак успявам да стигна навреме, точно когато Ensiferum завършват с вечния хит ‘Lai Lai Hei’.

IMMORTAL

Винаги съм приемала якия норвежки блек метъл с едно на ум и по-скоро го намирам за изключително забавен театър.

IMMORTAL, разбира се, са легенди в жанра и се старая да ги наблюдавам с подобаващо мрачно и зло изражение, но театралниченето и позите им по сцената откровено ме развеселяват.

Фактът, че в 21 ч. слънцето си грее все така оптимистично и жарко явно доста дразни IMMORTAL, защото Абат се изцепва злостно: “Fuck the sun!” Това е посрещнато с радостни възгласи от солидната тълпа, въпреки че принципно финландците много тачат слънцето и се припичат доволно по парковете при всяка отдала им се възможност.

Тъй като якият норвежки блек метъл не е нещо, което оценявам чисто музикално, решавам да си взема някаква храна, но се връщам, за да изгледам поредния цирков номер на IMMORTAL. Под насърчителните викове на зрителите, Абат остави китарата и взе огромен рог за пиене и факел и ни демонстрира майсторско огнегълтачество. Слава на боговете, че не пробва този номер в огромната красива бяла катедрала, която е една от основните туристически забележителности на Хелзинки.

IMMORTAL продължават да сипят люти закани от сцената, но аз прогресивно губя интерес и отивам да си потърся храна и бира в бекстейдж бюфета. Барът е пълен и имам странното усещане, че съм попаднала в справочник от типа who's who in Finnish metal. Явно всички са колеги и се познават, защото финландците така или иначе не са чак толкова многоброен народ и, съвсем логично, повечето са свирили един с друг в някоя или няколко групи в един или друг момент.

Разпознавам Никлас, Ян и Сантери от Amorphis, членове на Korpiklaani, както и младата метъл знаменитост Рони Остерлунд, чийто баща има фирма за сцени и беклайн под наем и го води по всички метъл събития в Хелзинки. Малкият Рони е такъв сладур и така добре е намацан с corpse paint, че не устоявам на изкушението да се снимам с него. Наоколо се мотае и Туомас Сауконен от Before the Dawn и Black Sun Aeon, който явно се е хванал да помага в Inferno палатката. С хиляди извинения го безпокоя за автограф, който той най-любезно ми дава, а на следващия ден все ми кима и ми се усмихва всеки път като ме види. - На това му казвам аз добро възпитание.

Феновете на IMMORTAL

След не особено вкусната, но поне топла вечеря от нещо с шунка, картофи и сметана, прокарана с безобразно скъпа бира, събираме сили за гига на прогресив рок/метъл поляците RIVERSIDE в Tavastia, който е част от клубната програма на Tuska.

Разбираемо се вълнувам от посещението си в култовия клуб, бил сцена на много легендарни гигове, както на местни, така и на големи международни банди.

Представях си го по-голям, но в случая размерът е без значение. Има три бара – един във фоайето, около който има сепарета и големи екрани, на които можеш да гледаш какво става на сцената в реално време, и два по-малки – един в дъното на партера и един на балкона, където също има маси и пейки за почивка.

Въпреки че бях чувала Riverside само като име, аргументът на любезните ми домакини, че щом харесвам Pink Floyd и Porcupine Tree, те също ще ми допаднат, определено ме убеди. Наистина Riverside са изключителна банда и, съдейки по препълнения клуб, са много популярни във Финландия, което според мен е напълно заслужено. Влиянията от Pink Floyd, Porcupine Tree и неравноделните ритми на Tool са ясно доловими и аз се качвам на балкона и си взимам бира, а когато засвирват мотиви от ‘Shine On You Crazy Diamond’,  кротко и щастливо се отнасям нанякъде.

Шепа българи на TUSKA 2009 - авторката е със зелено яке.

Ден 2, 27 юни, събота

Отново е мрачно и вали онзи типичен крайно противен скандинавски дъжд на прах. Явно караконджулите от Immortal са урочасали слънцето. Закусваме, или по-скоро обядваме, под звуците на ‘Atom Heart Mother’ от оригинална плоча, като че ли за да продължим атмосферата прекрасния гиг на Riverside снощи в Tavastia.

Пристигаме в парка Кайсаниеми малко преди гига на SABATON на главната сцена в 15.15, които са си сменили местата с The Faceless, които имали проблеми с полета.

SABATON ми поднасят изключително приятна изненада, особено след като прочетох, че свирят “палар метал”, пеят за войни, а в Last.fm като подобни са посочени Manowar.

Всъщност, SABATON са изключително готини и приятелски настроени, а усмивките не слизат от лицата им през целия сет. Напомнят ми страшно много на Edguy, а вокалът им Йоаким Броден, не спира да се занася с публиката и да пуска самоиронични шеги от сорта на “We are a modern band, we sing about war” или, представяйки ‘Into The Fire’ с думите “this, shockingly, is another song about war”.

Публиката е доста многобройна и излъчва откровена радост, а между стадионните химни за панцери, the fatherland, битки и Берлин в пламъци, Броден не спира да благодари, да вдига наздравици и да обяснява колко обича Финландия и финландския народ, особено защото са се били смело във Втората Световна Война, докато Швеция останала неутрална.

"Планината" Джон Олива

След едночасовото забавление със Sabaton, отивам на сцената Sue, за да гледам JON OLIVA'S PAIN, по-скоро заради старата слава на Savatage. Може би именно заради това и големите ми очаквания, след трите песни във фотопита, губя интерес към протяжния им прог сравнително бързо и така и не дочаквам обещаните песни на Savatage.

Вместо това хвърлям едно око на The Faceless, които забиват здрав техничен дет метъл на главната сцена и тръгвам да издирвам другарчетата си от България, които преследваха Sabaton за автографи.

След кратко съвещание, те отиват да си пазят място на първия ред за Amorphis, а аз отивам да гледам KORPIKLAANI в Inferno палатката, която се пръска по шевовете. Напливът за веселата пиянска група е толкова голям, че във фотопита няма място за всички и снимаме на смени.

Както се и очаква, веселбата с KORPIKLAANI е безкрайна, а и алкохолът е едно от любимите хобита на местното население. - Водка, бира, бира, водка, бира с водка и ‘Juodan Viinaa’ (‘Да пием алкохол’) като цяло. По сцената се развяват коси, бутилки, акордеони, еленски рога, а публиката умира от кеф. Надявам се, че Йонне Ярвела ще приеме молбата ми да дойдат в България, защото, подозирам, ракията силно ще им допадне и току-виж написали песен за нея.

KORPIKLAANI

За мое огромно съжаление, не мога да догледам сета им докрай, защото е време за Amorphis. Този път съм решила да отида във фотопита, за да си снимам първите три песни и след това просто да бъда част от публиката и да не си отвличам вниманието в търсене на перфектния кадър.

Този път магията с времето не работи и през целия сет на AMORPHIS ръми.
Това, естествено, е без особено значение за мен и наистина огромната тълпа от зрители. Подозирах, че AMORPHIS са популярни в родната си страна, но определено се изненадах от факта, че събраха повече публика дори от хедлайнерите на трите вечери.

След като водещата обявява началото на сета им, чукът на небесния ковач Илмаринен е заглушен от бесен рев, а аз съм щастливо ухилена до уши във фотопита. Неколцина колеги, също като мен, са с поизбелели тениски на AMORPHIS.



’Majestic Beast’ отново е откриващата песен и едва ли има по-удачен избор от нея. Мощта и енергията й са чудовищни, а красотата на припева създава усещане, че се рееш на гърба на орела.

По време на ‘Towards and Against’ басите от колоните пред сцената почти ми отвяват шапката, а публиката крещи и размахва ръце и коси ентусиазирано. Следва вълшебството на ‘Sky Is Mine’, а в началото на ‘Magic and Mayhem’ любезно ни изкарват от фотопита.
Организирано се изнасям от района и успявам да стигна до почти пред сцената, защото финландците нямат ужасния навик да се блъскат и имат доста по-широк периметър лично пространство.  

Сетлистът е абсолютно същият като този на Nummirock предишния уикенд - пак ще има ‘Greed’, което наистина силно ме зарадва. Атмосферата този път е някак по-различна. Освен много по-голямата публика, AMORPHIS изглеждат някак по-релаксирани, може би защото свирят в родния си град, температурите са значително по-летни, а и са имали време да почиват цяла седмица.

Характерният олд-скуул микрофон на Томи Йоутсен все още е извън строя, след като го въртял като ласо на фестивалното увеселение по повод лятното слънцестоене в Калайоки във вечерта преди гига на Nummirock, но това не го спира да върти и този. Йоутсен явно е голям шегаджия и не спира да пуска шеги и закачки с публиката, които, естествено, аз не разбирам, но хората явно им се радват.

На ‘The Smoke’, една от най-любимите ми песни на Amorphis, крещя ентусиазирано целия текст и размахвам юмруци заедно с хората около мен. Следват пак ‘Sampo’, ‘Silver Bride’, ‘The Castaway’ и черешката на тортата – ‘Greed’. Тази песен и на запис е чудесна, но на живо е просто смазваща и рева и тропам с крака от радост, защото не съм си представяла, че някога ще я чуя на живо и то два пъти в рамките на една седмица.

Така или иначе често се хващам да си мечтая AMORPHIS да презапишат избрани песни с Томи Йоутсен и ‘Greed’ е една от тях. С цялото ми уважение към Паси Коскинен, мисля, че Йоутсен се справя много по-добре с чистите вокали, а за ревовете май изобщо няма смисъл да говорим.

Следва ‘Alone’ – задължителна част от сетлиста и песента, която ме зариби по Amorphis, след като бе въртяна по ефирното ТАНГРА до абсолютен припадък. - Още една песен, която според мен трябва да бъде презаписана, но като че ли е по-добра идея да бъде включена в някаква лайв компилация. Остава ми да се надявам прословутото концертно dvd, което се дискутира вече години наред, най-после да бъде издадено и да включва и това. Може би догодина, за 20-годишнината на Amorphis, най-после ще излезе.
Импровизираният бис включва ‘House of “Motherfucking” Sleep’ и ‘My Kantele’ и отново идва краят на сета.

Вече очаквам с огромно нетърпение 30 октомври в София, когато ще си получим пълната доза AMORPHIS!

След гига на Amorphis съм абсолютно емоционално изтощена – да видиш любимата си група два пъти в рамките на една седмица е нещо, което не съм си представяла, че ще ми се случи изобщо и съм в лека еуфория. Поради тази причина отделям на хелдайнерите на вечерта SUICIDAL TENDENCIES, които откриват с ‘You Can't Bring Me Down’, твърде бегло внимание и се отправям към бекстейдж бара с надеждата да намеря някой от Amorphis, за да му благодаря за фантастичния концерт.

Виждам Сантери с родителите му и Йоутсен, който се изнася на скорост от района на фестивала, но никой не отива в бара, така че се отдавам на алкохолния асортимент, който се предлага там и, след като го затварят, продължаваме в щаб-квартирата.

ST заслужават много повече внимание!!!!!!!

Ден 3, 28 юни, неделя

Последният фестивален ден за мен започва някъде към 15 ч. и настроението е леко махмурлийско. - Водка, бира и J