HYPOCRISY
27.02.2010, София, клуб 'Blue Box'
текст: Ивайло Александров, снимки: Ивайло Александров

Оооохх... Ривеш, а? А рива ли га куфя на концерта? (авторът е роден в Източна България, бел.ред.) Не! Затова сега гълтай аспиринче и припявай с писъка в ушите:

“We have the right to know what really happened in Roswell forty-seveeeeeeeen!”

Това парче е печат, щампа върху сърцето и катализатор за разкъсване на белия дроб от кански рев. И е последната песен от концерта-мечта, концерта, който чакаме почти 20 години, концерта, който ни попиля силиците, задниците, здравето и лошото настроение за месец(и) напред. Hypocrisy Destroyed Sofia!

Нека е клише, нека! Които бяхме, знаем. Които не бяхте - молете се в каквото вярвате тази група пак да стъпи у нас. И пак няма да е същото. Защото снощи HYPOCRISY заснеха шоуто си за DVD – шанс едно на милион. Сега яд ли те е още повече. Нека!

Пишейки, главата ми се върти по насинените рамене и се блъскат кадри като метъли в пого на концерт на HYPOCRISY. Вечерта на 26 февруари. Стотина човека гледат генерална репетиция не, ами концерт с пълен сетлист и група, толкова професионална и гладна, че мамата си трака. Шамар и следваща сцена. Метъл бар. В Black Lodge е пълно с народ. Грешка. Не е пълно. Не се диша от хора!

HYPOCRISY седят в отредената им кошарка, наливат се с каквото спиртно има и посрещат феновете си на масата за снимки и автографи. Всичките! Превъртаме лентата и пак е вечер, но вече е 27 февруари – датата, обявена месеци преди това от Most of Evil.

Пред Blue Box чака възторжена метъл орда. Минава седем, вратите се отварят и ентусиазирани фенове потъват във фоайето. Сред тях има ключови фигури от родната екстремна сцена, журналисти, отдадени почитатели и обикновени пияници. Hypocrisy е магнит с огромна притегателна сила. Докато седя и чакам виждам познати от цяла България.

Хоп, ето го и лидера на бандата, узурпирала класацията от една седмица насам. Стои чинно и чака да му скъсат билетчето. Както и още 800 хипокризисни маниаци. А вътре в клуба е купон – хората горят от еуфория, нетърпение и очакване. Дали ще звучат яко? Дали няма да са уморени след снощния запой? Дали ще направят еди коя си песен? Как ли ще е звука? Айде, моля ви се да почва вече!

И започна. Малко след осем, под мощен рев от стотици гърла и пред поздрава на гора от рогати ръце, Hypocrisy излязоха за България. Няма здрасти, няма чао, директен шут в мелето с 'Valley of the Damned'и долу си еба майката. Без почивка втори изстрел от 'A Taste of Extreme Divinity'. 'Hang Him High' – обесени има и горе – целият балкон се тресе, няма журналисти, няма гости – куфееш, щото не знаеш къде ще му излезе края, пък онова пъргаво усещане в гърдите и корема командва всички останали телеса.

DVD викаш ще снимаме? Ами, готови сме. Като гледам, вие също. 'Fractured Millenium'. Минаваме на старата школа. Макар че при Hypocrisy старо и ново се преплитат, песните им звучат еднакво яко и пред 1992, и през 2002, и днес. И на живо! Ей тоя глас, този истеричен писък, преминаващ в рев, Петер врещи, а това нещо не се описва, то образува топка в гърдите и в следващия момент вече и ти напъваш гърло, дроб и жили и крещиш в отговор – на Петер и на емоциите.

Озвучаването е така добре пипнато от екипа, че всяка песен се забива режещо в мозъчето, за да се впие в сърцето и да командва организма. Потта се лее навсякъде, попиваш чужда и своя, размахваш крайници и се блъскаш в себеподобните. Или носиш другарчето на ръце. Крауд сърфинг, пого, хедбенг, тотално отдадена аудитория. Заслужавате си го, момчета. Ние също. И понеже сме заслужили, получаваме слят в скорост и тежест изстрел от миналото. 'Pleasure of Molestation', 'Osculum Obscenum' и 'Penetralia' прозвучават една след друга и действат като електрошок на епилептик върху тълпата пред сцената.

Тясно, но място за вилнеене винаги ще се намери. Леко с лакътя, младежо! Камерите се впиват в нас, ние се впиваме един в друг, а Hypocrisy леят мощен метъл и преливат в една от „баладите”. 'Apocalypse'-ът пристигна в Блу Бокс. А кондензът пристигна и на терасата, и над нея. И така нататък, и така нататък. Който иска сетлист, да си купи филма след някой-друг месец. Правиха каквото сами сме си избрали (а ти гласува ли в анкетата, която групата пусна онлайн за избор на песни за турнето?).

Рифът на 'Fire in the Sky' грабва ушите и праща 800 глави в безтегловност. Толкова здрава и любима песен, няма как да седиш мирно. Дет метъл, копеле. Ако слушаш тази музика, без да усетиш мощта на HYPOCRISY, честно, не те разбирам. Куфеем, леем пот и бира, тресем глави, ръце, гъзове и цици, кой каквото има и пеем (добре де, късаме си гърлата) дума по дума с Петер Тетгрен: “Like a fire in the sky, they came to Earth”. Доста биографично, а? И както дойдоха, така и първа извънземна бригада си тръгна. Но ние знаем, ние сме чели, предстоят още няколко ритника в главата. И докато още крещим, исполинът Horgh напада барабаните и с рефлексите на невротична машинописка изблъсква началото на 'The Final Chapter'. Ръцете горе, вратовете в ритъм, главите назад и всички неудържимо се мятаме в ритуала на метъл концерт.

Естествено, че сред виковете, които се носят в залата, изпъква и любимото на феновете „Пе-шо! Пе-шо!”. И Пешо, щото вече знае, се смее. Крещим HYPOCRISY и четиримата са толкова щастливи... „Казах ли ти, че са луди?”, риторично подхвърля Тетгрен към Микаел Хедлунд. E, хора от диспансера за щастие нямаше, та и никой не изведоха.



И пак стигаме до 'Roswell 47'. Епохално парче. Познатата мелодия писва в ушите, така специфичния и обичан звук на китарата на Петер буди спомени за тийнейджърски години, откриване на тази музика и страхопочитанието, което буди този звук. И сега е тук! Юруш на извънземните и майната й на чистата съвест и доброто поведение. Куфеем долу, куфеем горе и пеем колкото ни глас държи. Песента свършва. Концерта свършва. Това е всичко, ще се видим по телевизията. Гледаме се ошашавено, насочваме се към изхода и по план схема, като истински Vagabonds се мятаме на един друг концерт. (New Model Army за протокол). ВИЖ ГАЛЕРИЯ!