PLACEBO, Babyface Clan
13.09.2010, София, 'Зимен дворец на спорта'
текст: Никола Шахпазов,снимки: Dee Dee

Няма как. Трудно е, дори бих бил по-краен – НЕВЪЗМОЖНО е да ме видите с каквото и да било розово. Пробвайте се да ме откриете в някоя стародавна бирария или в твърде модерни места като One More Bar, но няма как да ме засечете с аксесоар в такъв цвят. Хубавата розова гривна, с която ме закичиха вечерта на 13 септември обаче ми се струва подходяща – защото групата, която щяхме да видим за трети път, още от вече далечната 1994 разгаря дискусията дали и какво в текстовете и имиджа и допустимо, дали това и онова и рокенрол, дали тези дрешки са модерни, гей или пък нарушават добрите семейни ценности.

PLACEBO никога не са претендирали за, но пък някак от само себе си постигнаха статус на модерни рок икони, които, учудващо, не виждаме за първи път тук, а засичаме в пореден епизод от историята им.

Помните, когато бяха в зала 1 на НДК на 12 септември 2003, уцелиха един странен, дори – откровено тъжен ден, когато светът разбра за смъртта на големия Джони Кеш. Тогава всички бяха с подобаващи черни превръзки на ръцете и напомниха на феновете (поне половината от които за първи път чуваха за Човека в черно) защо именно са в траутр същата вечер.

Вторият път –на 18 юни 2007 пък изнесоха съвсем, съвсем различен и много по-рокенрол концерт, в който освен ‘Special K’ и ‘Without You I’m Nothing’, чухме и един особено специален кавър на Кейт Буш – ‘Running up That Hill’.

Третият път винаги е различно. Не само аз, но и други около мен се чудеха дали наистина ще се зарадват на предстоящото. Защото независимо, че не живеем в Берлин или Лондон, сме достатъчно преситени от рок. И вече имаме възможността да мрънкаме, точно както преди 15 години не можехме.

Имаме желанието да не отидем и да не видим групата, просто защото прави трети концерт тук и няма как да е толкова добро, колкото преди. Който е пропуснал третото PLACEBO, трябва да съжалява. Защото беше различно, но беше и поне толкова добро, колкото първите две. И целият песимизъм и музикален цинизъм на света няма как да променят това.

Сега подгряващи бяха BABYFACE CLAN. Съвсем логично всъщност – защото Русков и  Чарли се запознаха с Placebo (и обратното) още преди 7 години, на първия концерт на британците в София. Тогава нашите хора действаха под името Imbeciles, после продължиха така и на така трудната британска сцена (където отново свириха с Молко и Ко.), но сега ги видяхме в рамките на пълнокръвния Клан, засилил се към нов албум.

Впрочем, време е, наистина, за него. Съвсем новият материал на този лайв преобладаваше, като ударното начало с ‘Magnifying Glass’ и така прекрасно озаглавеното ‘You’re All Whores’ (дали наистина така ще се казва в албума?) удрят здраво дори леко позаспалата, тепърва събираща се публика, част от която вероятно не е виждала Babyface на живо.

Момченцата с тениски на Linin Park наистина не знаят какво става, но пък аз се кефя доволно на ‘The Hip Swindlers’ и ‘Wrinkles’ и дори ми става леко криво, че не остава време за ‘The Robot’ или ‘Strike Out’.

Другото е съвсем в норма – Русков крещи и от време на време се въргаля в характерния стил по сцената (носи тениска, която отдалече ми е позната, но врътовръзката скрива), Даката удря като метроном, Боби Струкански и Чарли са на място, чудно се получи. (а Фичо? бел. ред.)

Относно PLACEBO е трудно е да бъдеш критичен, какъвто и музикален циник да си. Всички гореизказани съмнения, че третият път емоцията ще отстъпва на номер 1 номер 2, биват разсеяни твърде бързо и със замах – някъде около първата минута на ‘Nancy Boy’, когато става ясно, че 7 години и няколко ключове промени в състава по-късно машината действа точно толкова безотказно, колкото и в зала 1.

Докато небрежно се разхожда из дискографията на групата (от ‘Teenage Angst’ до ‘Kitty Litter’), Брайън владее сцената като истински средновековен тиранин – на преден план са единствено той и внушителният швед Стефан Олсдал, а чудовищно татуираният барабанист Стив Форест, бас китаристът Стив Лойд, балкански звучащият Ник Гаврилович и кийбордистката/цигуларка Фиона Брайс са някъде отзад и единствено частично изпъкват.

Апропо, сред целия рокенрол шум цигулката се губи дотолкова, че става абсолютно неясно защо групата се наела да пробва нейния звук в толкова шумни парчета…. Затова пък ‘The Bitter End’, ‘Meds’ и ‘Special Needs’ хвърлят публиката във възторг, а дори и хлапетата със съмнителни тениски разпознават кавъра на Nirvana – ‘All Apologies’ и викат ‘Married!’ и ‘Buried’ до изтощение.

PLACEBO са близо до перфектността – и като отношение към звука (Молко смени поне десет китари по време на концерта, точно като през 2007), и като стегнатост в изпълнението.

Аплодисментите и изпращането бяха подобаващо екстатични –и  третият път на PLACEBO беше чудесно, надяваме се на четвърти в недалечно бъдеще.

ГАЛЕРИЯ