PURE VIOLENCE FEST
Scapegoat, Past Redemption, Hatebomb, Shambless, Cupola, Fanagoria, Cocklush, Genetic Syndrome

19.02.2011, София, клуб 'The Box'

текст: Ивайло Александров, снимки: Ивайло Александров

SCAPEGOAT са култ в българския ъндърграунд и една от най-популярните дет метъл групи у нас в първата половина на 90-те. Двете им касетки със сигурност имат специално място във фонотеките на повечето метъляги, родени преди Чернобил и затова събирането им миналата година, след почти 15-годишно отсъствие, беше прието възторжено. Но и сега, както и в най-активните дни на бандата, промените в състава са неотменна част от историята й.

През 2010 SCAPEGOAT се върнаха с двама американци в редиците си и на първия си концерт от години представиха песни от неизлезлия вече 10 години трети албум на групата. Както и класически парчета, естествено. С два различни състава на сцената, в рамките на един сет. Е, снощи този нов състав, със съвсем ново попълнение зад баса събра още седем имена от екстремната ни сцена, за кротко метъл-събиране, наречено скромно ‘Pure Violence Fest’ и разтърсиха ‘Кутията’ в съботната вечер.

Началният час е твърде ранен, заради недоразумението „вечерен час в клуб за жива музика” и в 17.00 все още пътувам към ‘The Box’, когато младата софийска банда GENETIC SYNDROME изпробва търпимостта на колоните в клуба.

Изхвърлям в движение багажа на лелята на гардероба и акостирам в тъмницата на подземието, сред двайсетина души, докато бандата забива последни песен и половина. Не че мога да си създам адекватно мнение за по-малко от десетте минути, в които слушам Genetic Syndrome, но музиката им е раздвижен дет метъл, като пичовете имат още път да извървят. Пожелавам им успех! За съжаление, не успявам да ги снимам, а в клуба през целия концерт осветлението е пълен мрак и едва докарвам няколко фокусирани кадъра изобщо за петте часа под земята. Следващият път ще викам професионална подкрепа.

Излизам за глътка въздух и кратък телефонен разговор и забелязвам вечната тенденция за всяко метълско мероприятие – по време на първите групи хората, които лющят бира и спиртни напитки на открито, са доста повече от тези, които гледат концерта. Решен поне от втората група натам да бъда по-отдаден, слизам обратно в тъмницата и се зареждам пред сцената за двайсетте минути COCKLUSH.

Плевенчани забавляват посгъстилата се леко тълпа с жизнерадостно-безличен грайндкор, стегнат звук и весело квичене на микрофона. Забелязвам ухилени метъляги да танцуват с подскоци и да размахват бири като на сватба. Недостатъкът на групата е, че са прекалено статични и не грабват вниманието по никакъв начин.

Третата банда е FANAGORIA. Набедени за мелодичен блек, шестимата всъщност имат чудесни идеи, вокалите на Иво са дрезгави като на стар трашър, музиката е рифов мрак, с хубави мелодии, навяващи недразнещи асоциации с групи като Ophtalamia. Само така и не разбирам още, защо толкова групи държат да имат клавир в състава на всяка цена. Нищо против свиренето на Александър, но звукът на синтезатора е дразнещо дрънчене върху иначе нелошите песни. Понякога стремежът към атмосфера води до липса на такава.

CUPOLA сгъстяват мрака и концентрацията на хора в ‘The Box’. По-тежко звучене, здрави ревове, мелодичен блек-дет и отново леко дразнещо дрънчене на клавир предлагат в песните от дебюта си на живо момчетата. Отново не се хващам сериозно за някоя от композициите и се зареждам на парапета над публиката, в опит поне да направя по-смислени кадри, но осветлението и най-вече липсата на такова обричат опитите ми. Cupola свирят малко повече от двайсет минути, хората вече са пристъпили по-близо до сцената и все повече глави се клатят в такт.

Не съм гледал SHAMBLESS на живо от години. Стилът на групата е атмосферичен и епичен блек метъл. Текстовете са изцяло на Tura Ieagan - елфически език, измислен от Arvelss, основният човек в проекта и разказват историята на тъмните елфи. При Shambless атмосферата поглъща напълно, отведнъж и някак неусетно минават минутите, в които бандата предлага няколко пиеси, включително и от третия им албум, който очакваме съвсем скоро и ще бъде представен на 11 март в същия клуб.

HATEBOMB буквално избухват на сцената. Още в първите секунди, когато четиримата удрят грубия си, примитивен дет метъл, пред сцената кипва люто пого. Крака и ръце се размятат като перки; кръшни девойки и мощни метъляги хвърчат като тапи едни към други и настава повсеместна веселба. Чуват се юнашки подвиквания, вокалистът Славейко е поздравен някъде от тълпата с гърлено "Кур за Птицата!”, компания приятели на бандата превзема мелето на абордаж, а от колоните кънти адски надъхващият звуков терор на Hatebomb.

“Следващата песен е за хората, които ни помнят още откакто бяхме Старо Зло” и четиримата анихилират претъпканото вече помещение с ‘Бялата Стая'. Естествено, че не разбирам нищо от грухтенето на Птицата. Няма и нужда. Дет метълът в този прочит има за цел само да ти влезе в кръвта и да те направи неуправляем летящ обект.

След половинчасов терор бандата отстъпва сцената на PAST REDEMPTION – още една сериозна формация, със стабилна фен база, свиреп звук и адекватно поведение. Какво свирят ли? Класическа дет метъл. Нито нота по-различно. Жулене, скорост, дране, пого, конденз. Всичко това го има в изобилие, докато Past Redemption владеят сцената. Подскачам с вдигнат фотоапарат във веселия бульон от пиещи и виещи индивиди, по едно време обективът е замъглен от мазното петно, останало от голия гръб на дългокос бързъркър, глътвам уискито на екс и се вливам пак в тълпата.

И малко преди 21.30 групата, заради която основно сме тук, заема местата си на сцената. Имаме нов певец - Иво Димитров, който връща типичното олдскуул дет метъл звучене на групата, което беше навлязло повече в блека с американеца Дийн Бариър зад микрофона. Новият басист е Николай Николов, опъвал четирите струни и в Powerdrive, а на китарата е небезизвестният Васил Нешев, който, оказва се, може да свири и дет метъл.

Удрят няколко парчета от онези две касетки, представят и "една нова песен... от 2001 година”. Здрави, здрави са песните на бандата, дет без подправки и поза, само рифове, сола, мелодии и гърлен рев. За кратките трийсет минути, докато SCAPEGOAT са пред нас, успявам да забравя, че е началото на 21 век, че има неща като мобилни телефони, интернет и световна криза. Снощи бяхме някъде около 95-а и лицето на Дупница не беше Сашка Васева, а SCAPEGOAT. Хайде скоро пак, а?