CHILDREN OF BODOM, Ensiferum, Machinae Supremacy
19.04.2011, зала ‘Универсиада’, София

текст: Ивайло Александров, снимки: Георги Георгиев

Надали през 1997, когато излиза първият им албум 'Something Wild', бесните хлапета Children Of Bodom са предполагали, че един ден ще напълнят зала с капацитет 3 000 души в страна, която вероятно не са и чували. Въпросният ден е 19 април, 2011, а залата е 'Универсиада' в София. За тези 14 години "децата” са пораснали, обиколили са света няколко пъти и са събрали достатъчно самочувствие, за да водят като подгряващи банди две други северни групи.

Към 8 и нещо приключвам работа и хуквам към залата, за да видя и аз аджеба, финското чудо небивало, което, спомням си, харесвах доста като невръстен пубер. Служебните ми задължения лишават шведите Machinae Supremacy от присъствието ми, а съдейки по чутото в нета и споделеното от произволно питани хора в публиката, съм хванал бонус като съм си спестил синтетичното лигавене на петимата младежи.

Но съм съвсем навреме, за да се мушна напред преди финландците Ensiferum да излязат на сцената и да забият епичните си фолк метъл химни пред жадната за такава музика публика. Немалко от феновете тази вечер са тук именно заради тях и пред сцената кипва, когато момчетата и девойката изригват с 'From Afar', дала име и на четвъртия им албум.

Изобщо не е чудно, че толкова много хора вилнеят като за последно на парчетата на Ensiferum. След Eluveitie и Korpiklaani, те са едва третата група, която свири фолклорен северняшки метъл и идва у нас (не броим чудесните диваци от тайгата Arkona). Стилът, зароден в началото на 90-те и набрал сили десетина години по-късно, отдавна е спечелил почитта на родните метъли и тепърва има да виждаме групи от течението.

Ensiferum радват с мелодични епоси, игриви китарни пасажи, ревове и хорови линии, на фона на клавирна помпозност, а сцената е решена с голямо пано на групата в дъното и два флага от двете й страни, които така приятно допълват приказно-героичната атмосфера на музиката им. Сред тълпата се мяркат къде сполучливо, къде пародийно овапцани псевдобойци, а докато групата редува парчета от четирите си албума, вдигнатите юмруци и развяните коси са навсякъде в залата.

Впечатление правят леко несигурните на живо вокали на Петри Линдрос, сравнени със студийните записи, но пък публиката компенсира със задружно припяване на създадените сякаш за концерти 'Into Battle', 'Lai Lai Hei' или последната от сета им 'Iron', след която овациите дълго не спират. А докато музикантите се изнизват от сцената, за лично доволство и огромна изненада от колоните се разнасят 'Electric Worry' и 'One Eyed Dollar' на Clutch.

Children Of Bodom са сред пробилите на няколко континента (бивши ъндърграунд) метъл величия и неминуемо и у нас агитката им е внушителна. Финландците изскачат пред напрегнатата си публика малко след 21:30 и директно се впускат във вихрена игра по струни, клавиши, кожи и микрофона, а пред тях ... се радват с пляскане, рев и подскоци.

Скоростта на мелодичния и бързашки метъл на бандата не предизвиква блъскане сред публиката и това е обяснимо.

Хората са предимно тийнейджъри или отскоро прекрачили 20-те фенове, както и доста хеви метъли. Те искат насечени китари, сола, пози, псевдовиртуозност и колкото се може по-малко експерименти в музиката. Нещо, в което Children Of Bodom са адски добри и им го доставят с пълни шепи. Сетлистът на Бодомци включва премерени дози от всичките им периоди и необяснима пълна липса на парчета от дебюта. За час и половина наливат петнайсетина резачки, които са приети възторжено от тълпата, ръце с рога се тръскат бурно над куфеещите глави и изобщо веселбата е пълна.

Ако изключим еднообразието в музиката на Children Of Bodom и онзи специфичен водещ клавир, така характерен за повечето финландски метъл, от който ми се отщява даже да пия. Отдавна съм решил за себе си, че синтезаторът като равноправен на китарата инструмент няма място в дет/блек и сходни формации. Солата на Алекси Лайхо често са разпределени наравно с тези на Яне Вирман, като и в двата случая слушаме безцелно разпиляни скоростни разходки по гамата, без особен смисъл, освен ахкане пред бързината на фалангите на музикантите.

Друго, което получаваме в обилни порции от Алекси, е изключително ограничен, но за сметка на това безспирно ползван запас от псувни. “Fucking”, “shit” и “motherfucker” се чуват толкова често, че оставам с впечатлението, че суфльор на русолявия фронтмен е Кори Тейлър.

Встрани от личните негативи, тези 3 хиляди души, които са дошли да се забавляват, слушайки любимата си банда, правят точно това. Когато Children Of Bodom удрят 'Follow The Reaper' дори по седалките огромна част от хората скача на крака и ако не куфее, то поне развява юмруци и крещи въодушевено. “Hate Me”, крещи Алекси, но момчетата (и особено момичетата) в публиката го обичат и не спират да реват с пълно гърло чак до финала с 'Hate Crew Deathroll'.

И щастливи не забелязват дребните недостатъци като еднообразие, клавирно безсмислие, позьорство или факта, че доста хора са се минали с по-скъп билет за правостоящи, а реално никой няма проблем да снове където си поиска в залата. Важното е, че Children Of Bodom – група, която е в пика на кариерата си, свири пред пълна с фенове зала, а покрай тях видяхме и чухме приятните Ensiferum. Наздраве!

ГАЛЕРИЯ