CINDERELLA, MR.BIG
15.06.2011, зала 'Фестивална', София

текст: Ивайло Александров, снимки: Ивайло Александров

Бях на 6 или 7, когато баща ми донесе от БНТ (тогава все още БТ) видеокасета (нали ги помните?) с клиповете от дебюта на Cinderella 'Night Songs'. За едно хлапе четиримата батковци с дълги тупирани коси, глем рок кичът, мацките, колите и чудесните песни с жив ритъм и страхотни припеви, бяха всичко, което можех да искам от тепърва откриващия се пред мен свят на рокенрола.

25 години по-късно CINDERELLA свириха в България и, да си призная, 7-годишният пикльо доста пъти подаде глава иззад днешната ми брада (не съм аз на снимката).

Преди да скочим изцяло в 80-те и да се потопим в по-приятната и динамична част от музиката на онова десетилетие обаче, имахме удоволствието да бъдем пометени от музикалното торнадо на калифорнийците MR. BIG.

Съчетанието на две големи и важни групи в един концерт, без подгряващи, без хедлайнър, беше рисков, но в крайна сметка абсолютно адекватен и смислен за феновете ход, който Loud Concerts предприеха след известни дилеми, на които мястото не е тук. Важното за крайния потребител, за мен, за теб, за всички тези над 3 000 души в зала 'Фестивална' беше, че видяхме, чухме и дивяхме над 3 часа убийствен рок концерт.

10 минути след обявения час, MR. BIG са на сцената и надуват газта директно с първите две парчета от тазгодишния 'What if…'. Пол Гилбърт видяхме, че е от друга планета още през 2008 в Пловдив. Година по-късно китаристът се върна в компанията на още трима пришълци. После пак дойде солово, за да се върнат отново четиримата извънземни музиканти в България, но подпрени стабилно с чудесен нов албум. Само че студийните записи са без значение. На живо, там е силата на Пол Гилбърт, Ерик Мартин, Били Шийхън и Пат Торпи.

Лекотата, с която бълват техничния си и напомпан рок, те оставят с увиснало чене и много бързо забравяш какво си слушал от дискове, плочи и касетки, когато MR. BIG владеят сцена, инструменти и публика на няколко метра пред теб. Четиримата препускат лудешки през дискографията си (двата албума с Ричи Котцън са тактично и напълно пренебрегнати) над час и половина, с попътни станции като 'Daddy, Brother, Lover, Little Boy' (няма как без бормашината!), блусарската експлозия на 'A Little Too Loose' (Били подкрепя с ниски тонове от гласни и китарни струни) и цели седем парчета от 'What if…'

Не разчитат на хитове, а на хора, които познават и обичат нехуманно технично изсвирен хард рок, както и на собственото си удоволствие от свиренето. С напредването на шоуто и четиримата сякаш се отпускат и стават все по-сърдечни и непринудени, а солата на Пол и Били (както и дуелите им... особено те) пържат мозъци и засилват еуфорията в залата. Добре де, нека има и един хит. Ерик споделя, че единственото, което иска е 'To Be With You' и веднага пламват стотици дигитални екранчета. Толкова с хитовете. Другото е ултраскоростен, ритмичен и умопомрачително въздействащ рок.

Mr. Big СА големи, а аз категорично съм 'Addicted To That Rush'.

А CINDERLLA… 15 минути след 22 часа стана ясно, че повечето от хората, понапълнили  'Фестивална', са там именно заради глем-блус рок величията от Филаделфия. Бандата излиза под истерични женски писъци и хоров мъжки рев и директно скача в 'Once Around The Ride' от дебюта от 1986.

Оттук следва час и половина скок с 20 и отгоре години назад, чудесен рокенрол, безкрайно високо настроение и наистина отличен звук, особено в тази зала. Том Кийфър пее великолепно и изобщо не може да познаеш, че преди години е имал сериозни проблеми с гласа. Сега всяка песен стиска за гърлото, хваща те за ушите и те праща в подскоци, докато космите на врата ти щръкват като пред буря. Застанал в тъмни дрехи, с черна коса и лека очна линия, пък и с леко дрезгавата бленда, напомня силно на глем рок бащицата Марк Болън.

'Shake Me' и 'Heartbreak Station', на която за пръв път на сцената се качва и акустична китара, бележат началото на сета на CINDERELLA и след това темпото и удоволствието не намаляват до самия край малко преди полунощ. Сетлист и сами виждате, но не мога да не споделя безумната радост на 'Gypsy Road', с която си тръгват за малко, преди чудесния бис от 'Long Cold Winter' и веселата 'Shelter Me'. Песните им са великолепен ураган, събрал веселите нотки и мелодии от ранните Bon Jovi, но без лустровката, глем щипката и леката грубост на W.A.S.P., но без вулгарностите и няколко шепи чудесен и сърцеразтапящ блус.

Божествената балада 'Nobody’s Fool' е споделена между стотици влюбени двойки в залата, ръце и пръсти се стискат, слети в нежната меланхолия на 'Don't Know What You've Got (Till It's Gone)' или туптят заедно в 'The More Things Change', хора пеят, скачат и пляскат и цялата 'Фестивална' е като пъстър отзвук на 80-те, с цялата радост и пищна веселба, присъщи на онези години.

Когато концертът свършва, съм толкова зареден, че знам – следващите няколко дни плочите ще се въртят в грамофона, а скъсаните дънки ще изплуват от дъното на гардероба. I’m coming home… coming home!....

ГАЛЕРИЯ И СЕТЛИСТОВЕ