AMON AMARTH, AS I LAY DYING, SepticFlesh
18.11.2011, зала 'Юбилейна', София

текст: Ивайло Александров, снимки: Ивайло Александров

Доста ясно ми е вече какво им е на прясно извадените от фризера пилци, когато ги бутнат в микровълновата за размразяване и оттам във фурната. От грубо хапещия ноемврийски студ пред ПЖИ, изведнъж се озоваваш в претъпканата сауна на 'Юбилейна' за напълно разпродадения концерт на три чудесни групи, всяка от които привлякла немалка агитка родни метъляги.

След натъпкването във все още ставащата за дишане зала, усещам, че нещо гъделичка приятно настроението ми. Заслушвам се и не мога да повярвам – от колоните дънят Down със 'Stone The Crow', а след това минаваме на Monster Magnet и 'Space Lord'. А стига, бе! Уиндорф обаче млъква и се провираме, търкайки организъм плътно по феновете отпред, за да се доберем до тесните ограждения, пред които заставаме, за да бъркаме с обективи в очите на музикантите.

Пълен мрак. Епично интро. SepticFlesh. Гърците се завърнаха преди 4 години и пуснаха нечовешкия 'Communion'. А тази година издадоха и не по-слабия 'The Great Mass'. За трийсет минути на сцена, Seth и компания забиват като по учебник избрани парчета от двата албума, звукът отпред е супер (твърдят, че назад не бил), епичният им блек-дет влиза право във вените... и всъщност четиримата са дистанцирани, свирят отлично, но не усещам някакво желание.

Да, Seth чупи стойки и се цъкли зад гротескно изкривените железа на стойката на микрофона, вдига баса си, куфее, но се усеща липсата на емоция. Въпреки това музиката на SepticFlesh е нетърпимо надъхваща и когато слизат от сцената, поне половината агитка в 'Юбилейна' скандира името им... а през това време слушаме 'Green Machine' на Kyuss. Ебаси!

Яд ме е, че аз трябва да пиша за AS I LAY DYING – група, която е по-скоро от ресора на Стифф. Никога не съм бил запален по метълкора и американизирания шведски дет, вплетен толкова ушевадно в почти всички банди от течението. Яд ме е, защото AS I LAY DYING определено се различават от повечето такива групи, които съм слушал и би било добре за текста за тях да е отговорен фен на музиката им.

Първоначално се чудя как биха се вписали американските ревностни християни между гръцките безбожници и шведските езичници. Но след десет минути стоя отпред втрещен и съм зашеметен от енергията на петимата от Сан Диего.

Бандата изплува в окъпаната в синьо сцена и директно излива звукови пестници над ушите ни. Напомпаният Тим Ламбесис, който ми напомня на нещо като Конан Варварина на бионабол, развява мощни татуирани бицепси, реве като звяр, а за чистите вокали с изненадващо ясен и силен глас, се включва гологлавият басист Джош Гилбърт. Страшно енергична и хващаща, музиката на AS I LAY DYING е извадена от последните им три албума, пичовете я забиват с толкова хъс и енергия, че почти не е нужно да надъхват тълпата в залата.

И въпреки че в претъпканата 'Юбилейна' буквално си ходим по главите, феновете намират достатъчно място за несекващ мошинг и един масивен wall of death по време на сета им. За край удрят '94 Hours' от 'Frail Words Collapse' и си тръгват като победители.

Всяка от трите банди, които видяхме снощи, заслужава да бъде хедлайнър за своята агитка в по-мащабна тълпа. Но категорично AMON AMARTH бяха лидерите на вечерта. Поведение, отношение, изпълнение – тези хора са големи. А приемът на сигурно над 800 души в пукащата по шевовете 'Юбилейна' беше такъв, че усмивката изплува неведнъж сред рижата флора по лицето на Йохан Хег, правейки го да прилича на Дядо Коледа. Метълите в България тачат любимите си групи и ги карат да се чувстват като крале за няколко часа и особено когато бандата е за първи път у нас, си тръгва с ясното съзнание, че ще се върне заради тези хора.

Въздухът в залата, освен, че е тъпкан с миризми и плътно притиснати едно в друго потни тела, вибрира от напрежение, преди шведите да стъпят на сцената. И когато гръмват малко след 22 часа с 'War of the Gods' от последния им албум, публиката буквално избухва. В първите минута-две чувам предимно викове и хорово пеене, а предната част на помещението се люлее от куфеещи и ръкомахащи фенове. Еуфорията е толкова голяма, че между песните Йохан неведнъж остава бездумен и се усмихва щастливо на мощните поздрави. Достойни за уважение фенове. Въпреки че няма място да мръднеш ("Ако си вдигна ръцете, ще бръкна в поне два гъза”), бирата е свършила още преди излизането на хедлайнърите, залата има атмосферата на шкаф и гледайки ламперията на тавана, луминисцентните лампи и белите стени, си давам сметка, че стерилността на 'Юбилейна' е по-подходяща за гимназиален кабинет по химия, отколкото за концерти с приказни текстове, тези хора успяват да превърнат концерта в празник и пир и за себе си, и за групите.

Всеки от химните на AMON AMARTH е изреван от бездънното гърло на Хег и от тълпата пред него. Звукът наистина е чудесен, а групата пред нас ми напомня за най-силните концерти, които съм гледал като дете на видеокасети. Мощно куфеене, тотално владеене на сцената и професионализъм, зад който обаче прозират пълни шепи удоволствие от свиренето на живо. Бандата препуска гръмотевично из цялата си дискография и от 'Slaves of Fear' от тазгодишния 'Surtur Rising', скачаме в дълбините на дебютния 'Once Sent from the Golden Hall' и скоростната 'Ride for Vengeance'. Погото не секва и при AMON AMARTH, а когато удрят химновата 'Death In Fire', за няколко минути забравям, че музиката на шведите реално ми е доста еднообразна и на моменти скучна – картинката на 800 напълно отдадени метъли, е абсолютната панацея против досада.

Бисът гръмва с 'Twilight of the Thunder God' и 'Guardians of Asgaard' и се отправяме към северните студове, настъпили София... под звуците на 'Бяла роза', пусната от пулта на изпроводяк. Ха наздраве!

ГАЛЕРИЯ