KAVARNA ROCK 2012

13, 14 и 15 юли, стадион 'Калиакра' - Каварна

текст: Стефан Йорданов - Стифф, снимки: Красена Ангелова

Тази година КАВАРНА РОК може да мине за нещо като българската Rocklahoma, нали се сещаш, онзи американски фест, където се събират всички банди, които са ти липсвали през годините - банди като като Trixter и Faster Pussycat, например.

Естествено, Каварна не е глем или хеър метъл фестивал, това все още си е Каварна, но накак по-прибрана, по-ретро, по-камерна.

Капанчетата отвън драстично са намалели, обаче усещането във въздуха си е същото, освен това можеш да видиш и много от редовните физиономии, които по традиция се събират всяка всяка година. Моето усещане е, че подобно на всяко музикално събитие с някаква история, хората вече идват тук предимно заради тази срещи и чак след това заради бандите.

Естествено, музиката очевидно също има значение, защото през 2012 публиката в Каварна е с няколко идеи по-малко. Явно мнозинството български фенове не познават или не признават някогашни платинени колоси като DOKKEN или американски метъл пионери като LIZZY BORDEN.





Ето накратко какво се случи през трите дни на Каварна Рок:

Петък

МАЙКЪЛ ШЕНКЕР свири с различни групи в различните краища на света.

В България е довел вокалиста Дуги Уайт и двама бивши музиканти от Scorpions - басиста Франсиз и барабаниста Херман.

Сетът е със силен акцент върху песни на Scorpions и UFO, но даже най-големите класики на вторите като 'Lights Out' и 'Doctor, Doctor' предизвикват от никаква до вяла реакция сред близо 500 души пред сцената.






Българските групи Команда 5 и БТР преди това свирят пред не повече от 100-200 души. Като цяло, хората извън стадиона са повече от тези вътре.

ГЛЕН ХЮЗ излиза по залез слънце и тълпата чувствително нараства.

Независимо от многото си концерти в България и всеобщото мнение за пренасищане, ГЛЕН прави убийствен сет, с много яка ритъм секция и великолепен синхрон между инструментите.

Звукът е безупречен, а блус рок тръпката обединява различните като стил песни от различни периоди и банди в един приятен, стегнат и много добре структуриран концерт.



DIO DISCIPLES, хедлайнърите на първата вечер, в края на краищата, не са нищо повече от трибют група и това става ясно още в началото.

Бившият вокалист на PRIEST, ТИМ ОУЕНС, се опитва да докара блендата на Рони Джеймс Дио с променлив успех вместо да се опита да пее като себе си.

Впрочем, той сериозно страда от липса на гласова идентичност през цялата си кариера, но тази вечер другият вокалист на DIO DISCIPLES, ТОБИ ДЖЕПСЪН от Little Angels, просто си пее като звяр, без да се опитва да имитира когото и да било, с което искрено спечели симпатиите ми.

Парчетата бяха от най-силните периоди на Рони - тези в Rainbow ('Kill The King', 'Catch The Rainbow/Stargazer', 'Man On The Silver Mountain'), в Black Sabbath ('Children Of The Sea', 'Neon Knights', 'Heaven And Hell') и Dio, естествено (всичките най-яки неща, за които можеш да се сетиш между 1983 и 1985 година), но в мен до края си остана подозрението, че DIO DISCIPLES не успяват да се държат като хедлайнъри на сцената.



Събота

Вторият ден започва идентично на първия, но малко по-късно става ясно, че публиката ще е по-малко.
 
Д-2 свирят пред 50 човека в мазната жега. Гледката е тъжна и жалка. 



СЕБ БАХ и BIG NOIZE се оказва поредната кавър група с версии по творчеството на Дио и в мен се заражда подозрението, че тази година на всички артисти им е поставено условието да имат поне една негова песен в репертоара си.

Останалото може да се обобщи в три песни на Ози - 'Crazy Train', с която реално започва концертът и двойката 'Shot In The Dark' с 'Killer Of Giants' от 'The Ultimate Sin' (1986), упорито пренебрегвани в концертните изяви на самия Ози.

Естествено, СЕБ отдаде почит към собствената си бивша банда с 'Youth Gone Wild'.
 



DOKKEN са в лоша форма. Само Дон де, но другите и без това нямат особено значение.

Още на откриващото 'Kiss Of Death' стана ясно, че фронтменът е изморен, амортизиран и леко апатичен. Дон пееше с няколко идеи по-ниско отколкото трябва и системно съсипваше динамиката на собствените си хитове като 'Just Got Lucky', 'Tooth And Nail', 'The Hunter' и 'Into The Fire'.

За 'Alone Again' му помогна Себ Бах, обаче дългите заигравки с 'The End' на The Doors, завряна по средата на 'Too High To Fly', обясненията как Джим Морисън му говорил, намекът към 'Alright Now' на Free и неколкократните (може би) самоиронични признания, че за DOKKEN няма значение коя година е в момента, защото те са винаги в 1987, бяха неспасяеми от всеобщата скука, обхванала близо 2/3 от и без това малката аудитория. 



STRYPER звучаха много по-стегнато и раздвижиха атмосферата доколкото можеше да се раздвижи, но малко след ударното начало си припомнихме, че те имат всичко на всичко две песни.

Останалото отново беше кавър версии - Priest примерно и неизменната 'Heaven And Hell', която в рамките на два дни чух за трети път и си обещах, че повече никога няма да си пусна това парче в близките 20 години.

Краят на деня беше повече от логичен - 'Soldiers Under Command'. 


 
Неделя

РЕНЕГАТ започват участието си на КАВАРНА РОК пред стандартно вече за събитието много малко публика. В сета им има песни на Щурците и Импулс от метъл периода им, сещаш се, въздух с вкус на мета-а-а-л. 





АХАТ са класици в България, дали по стечение на обстоятелствата или заради друго, няма значение, никой не може да го оспори. Хората ги обичат и го показаха.

Виж, по отношение на RHAPSODY OF FIRE не мога да взема решениe, това просто не е моята музика, затова ще ти спестя глупави умозаключения.






Според мен новият пич в KAMELOT се справя добре, но никога не съм ги гледал с Рой Кан, за да имам някаква база за сравнение, нито пък съм ги следил особено много след като Рой напусна симпатичните ми иначе Conception заради тях.

Според мен хората искрено се радват на тези две групи, много повече отколкото на DOKKEN или STRYPER например.

LIZZY BORDEN е ъндърграунд шок метъл от 80-те, лично за мен най-якото нещо на целия фестивал, но това съм си аз- не мога да избягам от любовта си към нискобюджетния хорър ентъртейнмънт с полуголи мадами, пиене на кръв, размахване на брадви и маскирани типове като от най-долен цирк на ужасите.



Не знам колко от присъстващите разбират това, което виждат, но Лизи съвсем честно си изкарва парите като ни дава най-доброто от себе си - 'Eyes Of A Stranger', 'Me Against The World' и даже едноименното парче от соловия си албум, 'Master Of Disguise'.

Накрая всичко се превръща в един огромен увеселителен парк на ужасите и групата ни казва довиждане с 'Born To Be Wild' на Steppenwolf.

В заключение, КАВАРНА РОК тази година беше сцена на много големи музиканти, но по-скоро колекционерско събитие за хора със специфични вкусове.

Дали този формат ще се запази, предстои да видим догодина.