STATUS QUO

18 октомври 2012, Зала 1 НДК, София

текст: Мони Панчев, снимки: интернет и авторът

Топла октомврийска вечер в центъра на София. 

В НДК – още един концерт на световноизвестна група. Последните няколко години това вече не е новина; концертният живот в града е сравним с всички онези места по света, на които завиждахме. Но едно име все пак успява да изпъкне и затова тази вечер е по-различна.

STATUS QUO, 18 октомври, четвъртък, в зала 1 на НДК, начало 20 ч.  Непроменима величина.

Във форума на официалния сайт на групата нейни запалени почитатели от Гърция усилено обсъждат този концерт, защото STATUS QUO извънредно рядко свирят в нашия регион. Група, която е абсолютна история на рокендрола и наистина сравнима с гиганти като STONES, не само по дълголетие на сцената и брой сингли, влезли в класациите… 

Започнали още през 1962 година, сменили няколко имена (сред които и Scorpions) през 1967 вече са STATUS QUO и официално историята започва.

Още първият им албум ги прави знаменитости в родната Англия, а парчета, които записват още тогава, са от онези, без които просто няма как. Следват промени в стила и във външния вид.
 


През 70-те рифовете стават все по-тежки, а косите – все по-дълги. 

И те намират своя уникален, базиран на блуса буги-рок, който през въпросното десетилетие на 70 става популярен и като "деним рок“. 




STATUS QUO се превръщат и в комерсиален успех и набират вярна и многобройна армия от почитатели. Следващите десетилетия са истински рокендрол живот – борба с егото, с наркотиците, с личностните взаимоотношения в групата.

Побеждава обаче музиката и те не спират и до днес: 18 октомври, четвъртък, в зала 1 на НДК.

Концертът, както си му е реда, започна с 'Caroline'.

Според официалната статистика, парче, свирено 2249 пъти на живо от STATUS QUO; в София за 2250-и път пред публика, която знаеше защо е отишла на този концерт. Малко по-късно ще прозвучи и 'In The Army Now', разбира се. Като че ли най-известната им песен в България. Но повечето от зрителите изглеждаха като хора, които знаят и други техни парчета, и то много добре.

Хора от поколение, което знае колко беше трудно, но пък за сметка на това изключително важно, да се снабдиш с чифт дънки или с плоча на STATUS QUO.

Моята първа тяхна беше сингъл - 'Paper Plane'…




На сцената у  нас музикантите излязоха, решени в черно и бяло – двама с бели ризи, и двама с черни. Барабанистът – с тениска, черна. Маршалите, и те са в черно и бяло. Но пъстрото, цветно и животоспасяващо преживяване – слушането на музиката на STATUS QUO – изважда нещата от черно-белия телевизор.

Налице е перфектното сценично осветление и звук, но преди всичко – невероятното излъчване на тези джентълмени.




Историята на STATUS QUO по същество е историята на двама души – навършилият 64 години миналата седмица Рик Парфит и с година по-младият Франсис Роси.

И двамата бяха тук и демонстрираха за какво всъщност става дума, когато казваме, че "Това е само рокендрол“.

Видели са всичко на сцената през тези дълги десетилетия – свирили са в мазета и клубове, свирили са пред 300 хиляди човека, свирили и по четири концерта в един ден (благотворителни). Нищо не може да ги смути, и си личеше. Каквото могат да вземат като емоция от 100 хиляди и да го превърнат в изкуство на сцената, го направиха и в нашата зала 1 на НДК. Ние пък видяхме петима перфектни партньори в това, което правят.

А какво правеха? Каквото си поискате.




'Whatever You Want' сам го започна Рик, а малко преди това Франсис започна 'Down Down' с онзи припев: 

"Again. Again, Again, Again…"




Клавиристът Анди Боун свиреше също и на китара, и на хармоника, а барабанистът Мат Литли – направи соло. (Рок концерт без соло на барабани? -:)

Блусове нямаше.

Освен класиките, предложиха и неща от последното десетилетие – като 'The Oriental'; личеше им, че с удоволствие свирят и по-новите си парчета, въпреки че биха могли да изкарат и три концерта само с по-старите хитове, без да се повторят.

Може би най-силният момент в концерта, както се и очакваше, беше 'Rockin' All Over the World', парчето на Джон Фогърти, което без съмнение е един от химните на нашата музика въобще.

Финал: публиката е на крака, а бисът са парчета от квинтесенцията на рок музиката - 'Rock and Roll Music' и 'Bye Bye Johnny' на Чък Бери, изсвирени от хора, които имат пълното право да го правят (това е денят, в който е роден Чък Бери).

Рик, Франсис, Мат, Анди и Джон (басистът) се разделят с публиката. Смята се, че за да станеш рок легенда е едва ли не "прието“ да минеш през ужасни изпитания и мрачните перипетии на славата, което се случва и на STATUS QUO.
 
Но на сцената те, въпреки неодобрението на музикалната критика, избират да споделят радостта от живота по точно този начин и да дават на публиката това, което тя винаги е искала от тях: Quid pro Quo. 

Направиха го и тази вечер и на излизане от концерта не видях нито един намръщен човек. Може би трябва всеки ден да слушаме поне по едно парче на STATUS QUO.