PARKWAY DRIVE
Melekh, Smut
05.06.2013, *MIXTAPE 5*, София

текст: Стефан Топузов

Вини Пол веднъж беше казал по повод Pantera, че това, метъл банда да излезе от Тексас е  невероятно “като да видиш змия през зимата.”
 
Същото е да живееш в България и да видиш на живо метъл група, докато тя още е гореща, случваща се и интересна за целия свят. И преди, и сега шоута като размазващия концерт на PARKWAY DRIVE от сряда вечерта (а и този от лятото на 2011 г., всъщност) продължават да са птичката, която пролет не прави – по-скоро изключение, отколкото начало на тенденция, която да те отърси от усещането, че винаги си встрани от тук-и-сега-то на световния метъл.

Защото да гледаш PARKWAY DRIVE днес – по-големи от всякога, превърнали се в безапелационни лидери в един от най-слушаните стилове и набрали невероятна инерция с чудовищния 'Atlas', един от най-силните албуми на миналата година, признат за такъв от целокупния метъл свят... Това е като да гледаш едни от най-великите банди в най-върховите им мигове... Metallica точно след издаването на 'Master of Puppets', Pantera след 'Vulgar Display of Power', Sepultura след 'Chaos A.D.'...

А глад за такива събития има. При това огромен и случилото се в вчера го доказва.

Сухият факт, че 850-те билета за шоуто са разпродадени два дни по-рано, в сряда вечерта се материализира като неописуема атмосфера. Никога не съм виждал “Mixtape 5” толкова пълен, подлеза пред него толкова запушен от хора, които са дошли часове преди началото на шоуто само, за да имат шанса да влязат навреме и да са най-отпред. Пълно е с нови лица – хлапета, които са отишли да гледат една от най-големите групи на своето поколение; хлапета, родени в години, от които вероятно имам съвсем съзнателни спомени; хлапета, за които изречението 'Това е като да гледаш Sepultura след 'Chaos A.D.' всъщност не струва и пукната пара. И именно те са основната причина концертът да е толкова емоционален.

Атмосферата се получава още от първите акорди на 'Демони' – парчето, с което македонците Smut започват сета си като първа подгряваща група. Яко меле, стейдждайвинги и истински топло посрещане, на каквото тази група отдавна не се е радвала в България – самата публика е жадна за модерен метълизиран хардкор и когато го получава, реагира подобаващо.

По време на 'Татко ми често збореше' китаристът Огнен слиза долу при хората и свири песента по средата на един съркъл пит – лудница! На вокалиста Джоле пък му се налага да потушава патриотични страсти, след като младеж от немалката агитка македонски фенове се е качил на сцената и е развял националното им знаме по време на 'Земjaта на сонцето'. Това е хардкор концерт и място за подобни простотии наистина няма.

За Melekh остава просто да овладеят инерцията, която шоуто вече е набрало, и да я усилят с изпълнението си. Започват с една от най-новите си песни 'Призрак на Бодлер' и продължават с първата, която пуснаха навремето преди около седем години, когато въобще се появиха като банда – 'По оста'.

Не е новина, когато тази група свири пред толкова хора и получава подобна реакция – Melekh отдавна са едно от утвърдените имена на родната сцена.
 
Свирят и една чисто нова песен, чието име не чувам, защото някой решава да си пробва китарата, точно докато Боро го обявява. Парчето обаче е яко. И не спирам да си мисля, че при всичкия този потенциал е странно тази група все още да няма цял албум.

Е, PARKWAY DRIVE имат четири и както вече отбелязах – идват на върха на вълната, предизвикана от най-добрия им досега. В нямам-представа-колко-часа австралийците излизат на сцената и под звучите на интрото на 'Atlas' – 'Sparks', и с усмивки на лица заемат местата си.

Следва смазващо комбо от чисто новата 'Old Ghosts/New Regrets' и вече класическата 'Sleepwalker'.
 
И тук трябва да призная, че вокалистът Уинстън Маккол не във върхова форма. Още от първите парчета губи дъх и маркира каквото може. Явно е уморен.

След концерта разбираме и защо – цялото шоу е висяло на косъм, след като бусът на групата се е развалил в Украйна, а PARKWAY DRIVE са направили истински поход в рамките на ден, за да стигнат въобще до София, карайки първо до Букурещ, летейки до Виена и от там – до тук.

Никой обаче не е дошъл да търси кусури на шоуто. Всъщност най-якото тази вечер май е точно публиката, която създава – нека се повторя – уникална атмосфера. Типичното за подобен концерт меле е изпъстрено с надуваеми дюшеци, пояси и всякакви други плажни приспособления, с които хората се мятат от сцената.

А когато PARKWAY DRIVE свирят някоя от песните си с хорови скандирания – била тя 'Wild Eyes' или по-късно 'Home is for the Heartless' – шумните 'Ооооо-ооооо' на публиката напълно заглушават групата. Има и хора, които се качват на сцената, снимат се със смартфоните си с някой от групата и после се мятат – което е откровено смешно, но нека не се сърдим на хората, че живеят във Facebook.

Уинстън на няколко пъти казва, че предстои серия от 'тежки песни', но истината е, че тази вечер PARKWAY DRIVE не свирят други.

Всичко е гърлени ревове, помитащи барабани, лутащи се между двойни каси и бластбийтове, шумни китари, срещащи траш и груув с повлияни от гьотеборгската сцена мелодични рифове и Hatebreed-ски брейкдауни.

Същото свирят и един куп други, откровено взаимнозаменяеми групи, но PARKWAY DRIVE успяват да го поднесат с щипка музикалност, която ги отделя от стадото – и която първо, че се пренася напълно и на концертите, но успява да превърне и тях в нещо запомнящо се.

Точно такъв е и краят с представената от Уинстън като 'хита' 'Carrion', с която групата закрива концерта и въпреки мощните възгласи за бис, така и не се връща на сцената. Дори така това е повече от достатъчно, а шоуто несъмнено остава едно от най-запомнящите се не само за тази година, ами въобще.