FATES WARNING
Headless
13.11.2014
Клуб 'Mixtape 5', София

текст: Стефан Топузов, снимки: Албена Цолова–Бета

Прог-метълът е уникална порода звяр в контекста на цялата метъл музика. Сега, каквото и да е, ако има някаква обединяваща нишка между всичко от първия Black Sabbath до най-новия албум на каквото-по-дяволите-слушат-хлапетата-сега, то е, че метълът е шумна и буйна музика, използваща набичени до 11 усилватели, за да покаже среден пръст на тези, които го заслужават.



Прогът не е това. Със своята изисканост и интелигентна деликатност, той е отрицание на това отрицание, макар и все пак побиращо се в него. 'Вие си викайте, ние свирим.' А за свирене в България определено има публика, макар и 300-те души, които са се събрали в голямата зала на 'Mixtape 5' в четвъртък вечерта, за да гледат FATES WARNING, да правят концерта по-скоро бутиков. Но това не е важно – важна е музиката, а тази вечер тя е на висота.

Отварящата банда Headless свършва точно задачата, заради която е тук – да погрее публиката. Неангажиращият й хард-рок не дразни незаинтересуваните, докато в същото време предлага достатъчно завои и скрити под повърхността звуци, с които да награди заслушалите се в изпълнението й. То свършва с кавър на 'Breaking the Law' на Judas Priest, който е изсвирен и изпят съвсем грамотно – макар и снобът в мен да намира самото му присъствие за леко кръчмарско.

При FATES WARNING няма дори намек за нещо подобно. Те са си класа. Към 21,15 ч. от колоните зазвучава интрото на сета им, и музикантите се качват един по един на сцената, за да открият шоуто с 'One Thousand Fires' – отварящата песен от меко казано дългоочаквания им нов албум 'Darkness in a Different Light'. Последен отстрани на сцената остава фронтменът Рей Алдър и със съвсем пънкарски маниер настървено всмуква последни дръпки от цигарата си, докато чака да дойде време за включването на вокалите. Рокендрол!

Секунди по-късно той вече е на сцената и е стигнал до припева на парчето – който публиката подема заедно с него. Подобни концерти често са повече хладен перфекционизъм и по-малко емоция, но тази вечер ледовете започват да се топят отрано. Процесът се ускорява, когато групата ни връща към класическия си период с 'Pale Fire' и 'Part of the Machine'.

В краката на Алдър има малък плосък екран с, предполагам, текстовете на песните. Той обаче почти не поглежда към него, а като всеки школуван фронтмен гледа предимно последния ред от публиката. От двете му страни китаристите Джим Матеос и Майк Абдоу – който замества Франк Арести на това турне – общо взето седят на едно място и се стараят да си изсвирят нещата подобаващо прецизно. Басистът Джоуи Вера, напротив – не спира да танцува и да преживява артистично всяка нота, която групата изсвирва. (Даже ми се струва, че се кефи прекалено много, но ЕКСПЕРТЪТ по синтетични наркотици, до който се допитвам на място, ме уверява, че това е само от музиката.)



По време на концерта обикалям залата, инстинктивно търсейки точката с най-чист звук. Проправям си път през публиката учудващо лесно. И то не защото е рехава. Просто тази вечер в 'Mixtape 5' хората са от тези, на които инстинктът им е да не се бутат. Замислям се също така кога за последно съм видял толкова хора с шлифер и костюм на метъл концерт. (Виждам примерно двама, но при положение, че обикновено са нула, ми прави впечатление.) Клишето, че прогът е по-скоро музика на белите якички, отколкото на сините, май си е чист факт.

Междувременно групата се разхожда из дискогрфията си, гледайки да спира на малко по-различни места от тези, на които го е направила при концерта си в същата зала преди две години. Чуваме 'Part III' от 'A Pleasant Shade of Gray' (за който Алдър все обяснява как му е любимият албум), 'Simple Human' и 'Wish', заедно с 'Firefly' и 'I Am' от актуалния албум. Новите неща пасват перфектно в концепцията на групата – по-малко грандомански и повече интимни парчета, преливащи от музикална пъстрота, която обаче не избива в показност, а стои като богатство, което чака да го откриеш сам. Ако има група, която може да претендира, че е душата на този жанр, то това е точно тази.

Докато идва моментът за финала с 'Monument' и двойния бис с 'The Eleventh Hour' и 'Point of View', тази душа вече е напълно разголена, а ентусиазмът, с който публиката е приела всичките й музикални прояви, отдавана е стопил и малкото останал лед.