EVERLAST
No More Many More
23.11.2014
Клуб 'Терминал 1', София

Текст: Стефан Топузов, снимки: Creative Visual Solutions

Неотдавна четох едно интервю с Джери Кантрeл от Alice in Chains, в което той разказваше за акустичните ЕР-та на групата. Идеята според него била да видят колко наистина струва музиката им – и дали наистина пишат добри песни. Когато една песен е наистина добра, обяснява Кантрел, тя звучи завладяващо, дори и да махнеш всички ефекти, дисторшъни и какво ли още не и я оставиш разсъблечена само до една акустична китара и вокал.

Миналогодишният албум на Evrerlast 'The Life Acoustic' показа, че и каталогът на преродения като алт-блус трабадур някогашен емси издържат на този тест. Разтоварени от хип-хоп бийтове, женски бек вокали, китарни ефекти и всякакви други модерни музикални магии и сведени само до една акустична китара, ненатрапчиви кийборди и плътния и дълбок глас на родения като Ерик Шроди музикант, тези парчета звучат още по-пленително. Защото те никога не са разчитали на помпозност – при Everlast акцентът винаги е бил върху житейските истории, които текстовете разказват, и изпяването им по начин, който те кара да ги преживееш заедно с него.



Явно публиката в България копнее точно за такова преживяване – билетите за вчерашното шоу на Everlast в софийския клуб 'Терминал 1' бяха разпродадени почти веднага, след като бяха пуснати в продажба, заради което бе насрочен и втори концерт за днес, 24 ноември. Той също бе разпродаден светкавично. Сега сравни това с писанията по адрес на Everlast в американската преса напоследък – които са главно подмятания как няма истински хит от 1998-a и 'What It's Like' насам – и ми кажи, кой печели и кой губи...

Но обратно от тази страна на Атлантическия океан. Към 21,30 ч. вечерта 400-те притежатели на билети за днешното шоу все още се процеждат бавно през коридорите на 'Терминал 1' и се отправят към самата зала на клуба, където на сцената вече са подгряващите No More Many More. Музиката им за щастие е доста по-сполучлива от името им. Акустични китари, над които се носят вокални хармонии, изливащи социалнополитическите прозрения на групата. На практика звучат като Everlast на български и с българска народопсихология. Което не е непременно лошо.

Между другото, за първи път съм в 'Терминал 1' и не мога да не отбележа, че мястото е готино. Неголяма зала с предразполагаща за добър звук архитектура, няколко бара, балкон (да не говорим, че е в центъра на града). Ако цената да го има това място е била това едно друго в Студентски град да изчезне, то не мисля, че въобще имаме за какво да гледаме назад и да съжаляваме...



В 22,30 ч. на сцената вече се качва самият Everlast, придружаван само от кийбордиста Браян Веласко и една бутилка Jameson. Просто казва 'здрасти' и влиза директно в чисто новата си песен 'Gaza City Blues'. Изглежда леко кисел. Парчето може да е ново, но работи прекрасно като откриващо – припевът, в който се повтаря 'we pay so dearly for it' лесно е подхванат от публиката, която бързо се настройва за това, което ще последва.

По-бавните песни като 'This Kind of Lonely' и 'Weakness' наистина разцъфват, благодарение на разтоварените аранжименти, които оставят фокуса върху непринуденото и емоционално пеене на Everlast. Звучи просто. И е. Но на тези песни не им трябва да са сложни и претруфени. А точно когато започва да ти се струва, че шоуто може и да стане еднообразно заради тази простота, влиза по-различна песен като 'Friend' – в която кийбордините мелодии на Веласко за момент взимат водещата роля, или някоя по-бърза като 'Stone in My Hand' – която пък да раздвижи публиката.

Everlast е доста пестелив на думи. Отвъд 'здрасти' в началото на шоуто и обявяването на имената на песните, преди да ги изсвири, не казва кой знае какво. В един момент, четири-пет песни след началото, обяснява, че не е сърдит, ами че се е натровил с храна в Гърция и всъщност едва гледа. 'Имам температура и като затворя очи виждам само цветове и светлини', споделя той. 'Ако падна на сцената, не се притеснявайте. Идете си вземете по едно питие, аз ще се изправя и ще продължа.' Не пада. Дори намира сили да похвали публиката, че припява парчетата, без да трябва да я подканва.

Това, разбира се, става още по-силно към края на сета, когато чуваме и по-големите хитове – 'What It's Like', 'Put Your Lights On', кавъра на 'Folsom Prison Blues' (сега по-близък до версията на Джони Кеш заради липсата на хип-хоп подложка), 'White Trash Beautiful' (искрено съжалявам хората, които са пренебрегнали този албум, защото в него нямало Mtv хит, ха-ха!).



Финалът очаквано идва с акустична версия на 'Jump Around' – заменяща ударния рап от оригинала на House of Pain с пропита от натрупания през годините опит сдържаност. Можеш да го наречеш дори и мъдрост, ако искаш. Тази вечер Everlast звучи като ветеран, който е седнал с кухарка край огъня. И това адски му отива.

Наистина завиждам на тези, които ще го гледат за първи път тази вечер...