Хич не ми се вярва, че когато DEEP PURPLE са записвали един от най-големите рок албуми, са предполагали, че двайсет години по-късно в Оукланд ще се появят едни момчета, които ще си свият името MACHINE HEAD и ще вземат да бичат шумен и мощен метъл. Без никога да съм бил фен на бандата, за 20 години не съм ги забравял никога, защото Роб Флин и бригадата му успяват да напомнят сериозно за себе си през някакви цикли време и да ме накарат чат-пат да си купувам техни касетки и дискове. Такова едно ми е хубаво да знам, че ги има, макар и да не си ги пускам редовно. Както ми е комфортно знанието, че като се прибера вкъщи, в контакта ще има ток (макар че в Младост 4 това не е гарантирано).

 

MACHINE HEAD свириха за пръв път в България преди 11 години. В световен мащаб пък през това време успяха да си жигосат името в метъл аналите с постоянство и сериозен, упорит труд над най-типичните хеви метъл похвати, но прекарвайки ги през тяхната си мелачка, така че накрая имаш звук, който е MACHINE HEAD и нищо друго. Траш, хеви, спийд, метъл, мощен груув – всичко е там, всичко си е на мястото и е готово да те сгази като ЗИЛ. Сега, все така силни, мощни, шумни и истински, те се върнаха в София за втори рунд. Гледам си лицето, косата и потните парцали и знам кой печели – всички шибани машинни глави пред и на сцената.

 

През 2004 във 'Фестивална' имаше над 5 хиляди души. През 2015 в 'Универсиада' са два пъти по-малко...Концертният живот се промени и всъщност, това е добро. Сори за отклонението.

 

 

Бандата е обявила, че излиза в 21:00. Половин час по-късно в залата ехти 'Diary of a Madman'. И това е добро! Защото веднага след като Ози млъква, на сцената застават MACHINE HEAD и... не си тръгват оттам два часа и половина. Два часа и половина, копеле! Шамари с крак, рифове, пилежи, крясъци, пого и много, много, много кеф – по метълски. С развяни гриви, постоянно бълбукащ мошпит, хедбенг, юмруци и рога във въздуха. Отдавна не бях виждал тълпа от над 2 хиляди души, които знаят какво и защо търсят там, да опъват рогата и да крещят еуфорично.

 

MACHINE HEAD са една от най-истинските банди, които можеш да видиш, ако искаш силен, неподправен и вихрен метъл. Те бичат жици и рифове, парче след парче и не ги ебе от нищо. Както си мислех, че пропускат лигавите петна като 'Supercharger' и 'The Burning Red' в сетлиста си, така ни трошат зъбите с 'From This Day' или 'Superchargеr' и тези песни звучат повече метъл от напъните на десетки млади и свирепи банди. А иначе мазната 'Crushing Around You' я разчекват брутално, като Фил Демел и Роб Флин преплитат грифове в солата. И това е добро.

 

 

Концертът започва с 'Imperium' от персоналния ми любимец 'Through the Ashes of Empires' и при такова начало нямам какво друго да направя, освен да се пусна във въртележката и да си метна остатъка от бирата на пода.

 

Грешка – след около час вече бира в залата няма. За пръв път от много време гледам невярващо празните хладилници, които греят тъжно и самотно до края на лайва. Добре, че заредих преди това с шотландско пиво в близкия Neu Berlin.

 

Но заеби бирите, MACHINE HEAD пълнят всяка пукнатина, утоляват жажда и зареждат с ток право от генераторите. Абсолютни машини, май съвсем резонно са си лепнали името. Неуморими са и ни блъскат с рифови пържоли през 'Now We Die', 'Bite the Bullet', 'Locust', 'Ten Ton Hammer' – абе, всеки албум, не пропускат нищо. А долу сме като леминги, бягащи от природно бедствие като горски пожар или концерт на Сл Трифонов.

 

 

Блъскаме се един в друг всякакви хора – млади метъли, дърти трашъри – тези, които преди 20 години са куфели на тия песни с дълги коси и кльощави торсове, а сега порят, наедрели като параходи, тръскащи настръхнали полуплешиви пъпеши.

 

Очаквано на 'Davidian' ламперията на 'Универсиада' трепери, докато долу е някаква приятелска война. И звукът – достатъчно силен, че да си викаме в ушите, достатъчно шумен, че да си наясно, че си на концерт, достатъчно замазан където трябва, че солата да се сливат в един писък на моменти, а над всички тях дъни ритъмът на Дейв МакКлейн, а Роб Флин не спира да сипе команди и похвали. И няма умора и това е добро.

 

След средата на лайва се дърпам назад и гледам MACHINE HEAD от първия ред на седалките, където попадам на Тошо Калинката – стар сливенски образ и мошпит деец в стотици хардкор и метъл концерти. И както си говорим, че май сме одъртели да стоим цял лайв в качамака, Роб призовава за wall of death и публиката се разделя през средата като пътя на главата на Шейн Ембъри.

 

Споглеждаме се с Калинката и на въпроса му „Правим ли го?” просто стягаме дрехите и се мятаме. Аре пак. И така 22 песни. MACHINE HEAD ни шибват с 'Halo' за финал и няколко минути само пляскаме, крещим и мигаме пот. И това е велико!

 

П.п. Извинявам се на читателите за снимките. Поради ограничения за фотографи от страна на мениджмънта на бандата, снимам с телефон, като се опитвам да не го изтърва в мелето. Все пак  по-добре мазни кадри от gsm между параграфите, отколкото блок текст в челото.