ДЖО САТРИАНИ

11 октомври 2015, Зала 1 на НДК, София
текст: Ясен Петров-Джейсън, снимки: Асен Тонев

Беше далечната вече 2001-ва, когато отидох на първия си истински концерт - откриващия гиг от Strange Beautiful Tour на ДЖО САТРИАНИ. Бях китарен ентусиаст от Виденово време насам и след концерта, реших да зарежа китарата - в крайна сметка, къде съм тръгнал с моя трудно тъпим кавър на 'Black Night'… (Мина ми след два дни, но това е друга тема). 

Сега, ега-ти-години по-късно, повтаряме упражнението. 

По принцип ми е странно да присъствам на концерт в седнало положение, но това е малка жертва в името на акустиката, която Зала 1 предлага. А и освен това САТЧ има коварния навик да те събаря по гъз щом засвири, така че поне да е на меко. 

Влизаме бързо, след кратка консултация между организатори и охрана, дали трябва да имаме гривни или не, ни казват, че можем да седнем където си поискаме, при условие, че ако се появи някой с билет за това място, трябва да го освободим. Сделка.

За щастие има сводобни места. За съжаление има свободни места. Не много, но достатъчно в осем часа, когато на сцената излиза Дан Патлански с групата си. В последствие се оказва, че по утвърден обичай, част от хората са останали отвън да кибичат и цокат бири, докато дойде време за същинското шоу. В конкретния случай, тези са познати с индианското си прозвище Тези-които-се-прецакаха. 

В общия случай, когато САТРИАНИ каже за даден музикант, че е добър, можеш да заложиш два апартамента, че е прав. А когато покани някой от тях за съпорт на живо, си струва да наостриш пеленгаторите, защото определено има какво да се чуе. Барабани, бас и един очукан стратокастър - добрата стара класическа школа за блус и рок. Дан и компания не се помайват, а директно започват със свеж инструментал, преди да преминат към вокалната част на репертоара си. 

Има нещо в очуканите стратокастъри, което просто привлича яките седемдесетарски рифове и блусарските сола. Дан свири много и от двете. И понеже все пак сме се събрали да гледаме и китарни пинизи, за финал на половин-часовия си сет, получаваме три-минутно аутро, изсвирено с една ръка, което е подобаващ преход към основното ястие в пира.

Техниците на ДЖО пипат чевръсто и след няколко припърдявания от сауд-чека, светлините загасват и САТРИАНИ и тайфата излизат и се впускат в заглавното парче от новия албум, едноименната 'Shockwave Supernova'. 

Прослушвайки албума, останах с впечатлението, че макар и всички техничарски хватки да присъстват, ДЖО все пак е укротил темпото в сравнение с предишните години. Бидейки на концерта, не се усеща нищо подобно - груувът със запазена марка САТЧ, съдържа в себе си енергия, която, макар и не същата като в екстремните стилове, пак те кара да тропаш с крака и да клатиш ритмично глава, без да си играе да пита мозъка.

Не е лесно да се опише с думи Музиката на Сатриани. В крайна сметка, думите съвсем нарочно са разкарани от там. Но ако все пак опитам, ще се спра на една-единствена: Атмосфера. Бързи, бавни, леки, тежки, всяка една от композициите те оставя без всякакво съмнение, че си попаднал във Вселената на Джо. 

Всичко е подчинено на Атмосферата. Ефектното осветление е семпло, колкото леко да подчертае случващото се на сцената, видеостената показва или абстрактни анимации, или природни пейсажи и само веднъж превключва към ДЖО по време на 'Satch Boogie', та да ме хване яд, че аз не мога така.

Минават три или четири парчета преди да чуем за първи път гласа на ДЖО за стандартното в тези случаи приветствие. По време на цялото шоу да е казал 7-8 изречения (без да броим вокалната 'Big Bad Moon'). Няма и нужда - китарите се изказват достатъчно ясно и категорично. 

Именно китарите, множествено число, защото редом до САТРИАНИ е и ветеранът МАЙК КЪНИЙЛИ, който преди да мери нога с Учителя, свиреше със СТИЙВ ВАЙ в 'Ultra Zone'. Наградени сме с няколко китарни дуела в най-добрите традиции на китарното блаженство. А по време на собственото си соло, МАЙК демонстрира, че може да свири на китара и клавир едно-шибано-временно! 

Не ни се разминава без дръм-соло, което в общия случай е момента, когато заклет смартофонофоб като мен си проверява фейсбука, докато отмине данданията, само че - не. МАРКО МИНЕМАН успява да превърне това, което винаги ревностно съм смятал за необходимо зло на концертите, в мега-забавен скеч, който кара залата масово да редува “ай сиктир!” със смях през аплодисменти. 

Естествено не чухме всички хитове. ДЖО има над 30 години кариера като соло артист и 'Shockwave Supernova' е 15-ият му студиен албум, та нямаше време за 12-часов маратон. Някои от любимите ми класики, като 'The Crush of Love', 'Train of Angels' и 'All Alone' например, не бяха включени  в сетлиста, за да отстъпят място на по-нови композиции. За сметка на това обаче неотменните 'Always with Me, Always with You', 'Summer Song', 'Satch Boogie' и т.н. си бяха по местата.

Бърз бис, след това, това, което се очертаваше да бъдат три акорда за край на шоуто прерастна в няколко минутна блус-импровзационна война между ДЖО и МАЙК и… на всичко хубаво му идва краят. 

Изнизах се от НДК. Дочух някой да се оплаква, че звукът бил кофти. Предполагам, че вече е част от ритуала при концерти. Аз изпълних моя си ритуал - взех си биричка и обобщих най-вече за себе си: “Ега ти...”