Навръх Възкресение Христово никой в зала 3 на НДК не бърза за църква. Няма как – Великден се случва само веднъж годишно, но пък това е първото гостуване на синеокото прогресив чудо Стивън Уилсън в нашия град и ние не бихме го заменили за абсолютно нищо друго.

 

Всеки има различна причина да бъде тук – болшинството са стари (и новоизлюпени) фенове на Porcupine Tree, други пък го познават покрай Opeth или заради намесата му в албуми и преиздания на Anathema, Jethro Tull и King Crimson. Срещаме и абсолютно непредубедени приятели, които са дошли, за да проверят за какво е целият този шум около Стивън Уилсън. Завиждаме им – за тях този концерт ще бъде истинско откровение. 

 

 Впрочем, концертът се оказва неочакван и за нас, независимо че сме гледали доволно много клипове онлайн и сме абсолютно наясно какъв ще бъде сетлистът за вечерта. Елегантността и емоционалността на изпълнението, перфектната спойка на бенда, изключителното присъствие на Уилсън плюс много, много ефектните видеоматериали правят това събитие не просто едно от най-интересните тази година, но и в последната лайв петилетка изобщо.

 

Независимо че става дума за прогресив, тук няма нищо прекалено и претрупано. Точно както при композирането на собствената си музика или продуцирането на чужда, Уилсън е абсолютно наясно как да намери баланса между майсторското свирене, електронния минимализъм, песимизма и позитивизма, благодарение на което този концерт е несъмнено хомогенен, но и притежава особена вътрешна динамика. Едновременно тих и интровертен, мрачен и почти трип хоп на места, в други моменти този лайв става шумен, интензивен и грандиозен в най-добрите традиции на Pink Floyd.

 

 

Както си и знаем, звучи целият ‘Hand. Cannot. Erase’ плюс подбрани моменти от предните соло издания на Уилсън, пет парчета на Porcupine Tree и дори един кавър на отишлия си неочаквано символ на интелигентната поп музика Принс (‘Sign o' the Times’, тези дни представяно и от чудните Muse). Не си позволяваме да се мотаем нито за бира, нито по каквито и да било физиологични нужди – този концерт изисква внимание и бързо ни поглъща. И въпреки че това е преживяване, което по подобие на един завършен албум или книга трябва да бъде възприемано в своята цялост и никога на части, бързаме да посочим моментите, които се оказват пикови – брилянтно психеделичната и шумна ‘Sleep Together’, скръбно-обсебващата ‘The Raven That Refused to Sing’, подчертано емоционалната ‘Happy Returns’, съвсем новата ‘Vermillioncore’ и мрачно-красивата ‘Harmony Korine’.

 

 

Център на вниманието във всеки един момент е босоногият Уилсън, който свири, пее, жестикулира по неговия си начин с ръце и изобщо контролира едновременно и публиката, и своя бенд. Другият огромен плюс тази вечер е мултимедийната презентация – всяко парче е придружено от нарочно сниман клип, анимация или визуални подложки, благодарение на които усещането е наистина извънземно и кинематографично. 

 

Прекрасно и особено преживяване навръх Великден. Но с човек като Стивън Уилсън, няма как да бъде просто концерт, нали?