7 юли 2016, зала 'Универсиада', София

текст: Стефан Топузов; снимки: Никола Петрас (M.E.Music)

 

Перфекционизъм. Това е основната движеща сила зад 30-и-повече-годишната кариера на Дейв Мъстейн като музикант. Целта му от ден първи винаги е била да построи около себе си съвършената метъл група, която да измете пода с останалите и да ги накара да изглеждат смешни като свирене. Един вид MEGADETH винаги са били обратното на Manowar: other bands kill, Megadeth play!

 

Сблъсъкът на този перфекционизъм със също толкова гигантското его на Мъстейн е водил до това не един състав на MEGADETH, имащ иначе съвсем основателни претенции да е постигнал това съвършенство, да имплодира в лични конфликти, или да катастрофира в непремислени албуми като ‘Risk’ и ‘Super Collider’. След което цикълът започва наново...

Излезлият по-рано през годината ‘Dystopia’ бе поредното рестартиране на MEGADETH след презареждане с набрани от други групи таланти. И така, отдалечени във времето от неминуемата имплозия на Megadeth mk VI, около 2 000 души имаха удоволствието да се насладят на плодовете на единствено и само перфекционизма на Мъстейн в софийската зала ‘Универсиада’ в четвъртък вечерта.

 

 

И понеже споменах, че част от целите на MEGADETH винаги са били другите да изглеждат нелепо в сравнение с тях, кофти честта да са огледало за перфекционизма на Мъстейн тази вечер се пада на шведите Beyond All Recognition. И то не защото са зле. Напротив – групата демонстрира грамотно свирене, адекватно сценично поведение и като цяло професионализъм, докато поднася своя модерен, смесен с дъбстеп метъл пред все още събиращата се публика. Получават море от вдигнати ръце пред себе си, както и малък мошпит към края на около 40-минутния си сет. Което въобще не е зле.

Но темата на вечерта не е “не е зле“, а нещата да са с-ъ-в-ъ-р-ш-е-н-и.

 

 

И когато половин час след 21:00 MEGADETH излизат на сцената – чийто стериелн дизайн с широко пространство за музикантите и големи екрани зад тях прилича на секретна лаборатория от 80-арски научнофантастичен филм – и започват с ‘Hangar 18’, личи, че идеята е точно това. Посредствеността на озвучаването логично си е отишла преди излизането на хедлайнера, за да може всичкото свирене да бъде отчетливо чуто.

(Но затова пък продължава да е точно толкова задушно.)
 

Десетина сола по-късно класиката от ‘Rust in Peace’ приключва и групата се връща в настоящата година с ‘The Threat is Real’, след което се връща обратно назад в 90-а с ‘Tornado of Souls’ (посветена на починалия наскоро Ник Менца).

 

Двадесет и петте разлика между писането на песните обаче не им пречат да звучат съвсем адекватно едни след други. А така или иначе сетът на MEGADETH представлява редуване на песни от новия албум с такива от до 92-а – ‘Youthanasia’ и ‘Cryptic Writings’ са отбелязани само с ‘A tout le monde’, ‘She Wolf’ и ‘Trust’, а дискографията между тях и настоящия албум сякаш не съществува. Не, че ти е нужна, когато имаш шанса да чуеш една след друга ‘Wake Up Dead’ и ‘In My Darkest Hour’...

С Дейвид Елефсън (бас), Кико Лурейро (китари) и Дирк Вербюрен (барабани) до себе си, Мъстейн отново разполага с перфектно калибрирана машина за спийд метъл. Лурейро и Вербюрен стоят уверено в големите обувки на Менца, Марти Фридман и Крис Поланд, успявайки да изпълнят всичките им партии с абсолютна прецизност.

 

Всъщност стоят доста по-уверено от Дейв Мъстейн на 54 в обувките на Дейв Мъстейн отпреди 20 или дори 10 години. Особено що се отнася до вокалите, годините ушевадно са дали своето отражение. Но няма и как да е иначе – има биологични закони, които не се съобразяват нито с егота, нито с нечий перфекционизъм.

 

Мъстейн е очаквано пестелив на думи, но не пропуска да похвали публиката, че е една от най-яките на това турне. Думите му са подкрепени и с дела - чуваме и ‘Rattlehead’ от ‘Killing Is My Business… and Business Is Good’, която иначе отсъства от повечето сетлисти за настоящото турне на MEGADETH. Малко по-късно на сцената излиза и самият Вик Ратълхед, в костюм, и маха на публиката по време на солото на предпоследната ‘Peace Sells’.

 

Кулминацията е, разбира се, ‘Holy Wars… The Punishment Due’. Едва ли има метъл песен, която да въплъщава по-ясен стремеж за съвършенство. И едва ли има по-подходящ край за именно този концерт. Да му мислят другите.