Това ще бъде безпрецедентен концерт, опитвам се да философствам пред Васил Върбанов няколко дни преди събитието и получавам от него приземяващото “Няма никакво значение, защото живеем в България”.

 

По ирония на съдбата и двамата се оказваме еднакво прави. Тази вечер една охрачена от ортодоскалните метъл пуритани банда се изправя пред близо 2500 хлапета (с много малки изключения) и двете страни произвеждат електричество, достатъчно за нуждите на малка бананова република. Те нямат нужда от мен, от теб или от света навън. Ако ти е трудно да смелиш тази мисъл, просто не си губи времето и не чети нататък.

 

снимка: Mila StNv
 
Ние в Тангра Мега Рок сме известни с това, че обичаме да празнуваме. Два месеца след като приключиха всички празници по повод юбилейната десета годишнина на твоето любимо радио, тази вечер ние стартираме с първото парти от поредицата, посветена на следващия ни рожден ден.

 

Половин час преди началото на концерта, в бекстейджа групи, организатори, стейдж мениджъри, фотографи, журналисти и всякакви други се разминават като бързи влакове в различни посоки. Те знаят нещо, което хилядите чакащи на пикливото време отвън даже не подозират. AA още не са пристигнали в София. Няма място за паника, естествено. И все пак, предварителният график ще бъде спазен до секундата.

 

 

SILENT SCREAMS тръгват адски нахъсано и въпреки че една голяма част от аудиторията се намира във фоайето, в залата има доста хора, които припяват цели куплети. Кулминацията идва и си отива с 'Eighty Six' и съвсем спокойно можем да кажем, че тежката работа по откриването е свършена.

 

 

THE WORD ALIVE са от Финикс, Аризона и имат 4 албума за гърба си, но след третото парче ми стана ясно, че нито ще ми извадят сливиците със свирене, нито ще ме убият с оригиналност, нито ще ме научат да ги разпознавам от другите 1500 метълкор банди, които звучат по същия начин.

 

Проблемът, естествено, си е мой. Докато ги гледам, си мисля, че днес музиката остарява не с дни, а с часове и трябва да си наистина специален, за да избегнеш съдбата на скоропостижната смърт. Ако някога LIMP BIZKIT можеха да минат за еднодневка, всички тези посредствени метълкор банди са нещо като едноминутки.

 

 

През това време пичовете от AA вече са пристигнали и Дани се разхожда напред-назад по коридора. Започва чакане, което могат да разберат само хора, принудени да ползват услугите на обществения транспорт в София. Всъщност, никой не закъснява, просто хората нямат търпение и все по-често скандират името на любимците си.

През това време атмосферата се подгрява от убийствена селекция парчета на Ke$ha, Eminem, Pitbull... и даже Кейти Пери. Реакциите сред екипа ни са противоречиви, но една добра част от публиката го удря на танци. За момент Универсиада започва да прилича на импровизирана дискотека. Пуританите щяха да акат тухли, това е повече от сигурно, но за тези тук няма противоречие между онова, което звучи и другото, което очакваме да зазвучи. Както всъщност и трябва да бъде.

 

 

След кратка, но драматична интродукция пичовете от АА излизат в на сцената в също толкова драматичен ред по важност. Накрая е Бен Брус, а най-накрая Дани Уорсноп - човекът, чийто лимитирани, но очевидно незаменими вокални способности продължават да гарантират хайпа около бандата, особено след не дотам успешния и за щастие кратък експеримент с Денис Стоф, оставил в наследство един-единствен албум - 'The Black' (2016).

 

Сет листът тази вечер е писал отсъствия на въпросния период и всичко в него е фокусирано върху творчеството на групата с Дани - онова, което повечето фенове разпознават като истински автентично и единствено значимо.

 

Винаги съм твърдял, че едно от най-безсмислените занимания в моята работа е да преразказваш концерт. Това е все едно да преразказваш свирка. Тази вечер е още по-трудно, защото група и публика се оплетоха в едно неразделно 69, което започна още от чифта 'Welcome' и 'Dear Insanity' от 'Reckless & Relentless' (2010), премина през конвулсиите на 'The Death Of Me' и свърши в множествения оргазъм на 'The Final Episode'.

Естествено, не можем да забравим бурната радост, предизвикана от 'Someone Somewhere' и 'Run Free'. Тълпата беше едно с групата. Дори и да е имало неграмотни баламурници, избягали от частен урок по биология в събота вечер, както и разсеяни кифли с тениски на Nirvana от H&M, това са подробности, които човек може да прежали с усмивка, когато вижда, че в тази държава не всички малки се прехласват по метъл, изсвирен от мъже с мечове, омазали се с течен парафин. Сигурен съм, че разбираш какво искам да кажа.

 

снимка: Mila StNv

 

И не, сутиенът, закачен демонстративно на една стойка в средата на сцената няма нищо общо с тази последна констатация, а с предишната - AA са рокенрол, а първият им концерт в България - еквивалент на дълго желан сексуален акт. 

 

 

След тази вечер не е оправдано да се мисли, че АА са някаква мода, нито че се опитват да прокарат нова такава - те вече са се превърнали в една много добра модерна рок група, водена от човек, който винаги е бил на ръба на егоманията, но някак си успява да позволи на музиката да вземе преимущество над всичко останало.

 

Само че този концерт има и друго, по-специално значение за всички нас, защото е от малкото неща, които някой прави за хлапетата - същите, които искаме утре да бъдат със самочувствието на онези, живеещи на 1500 км. на запад, а не в Ориента.