KRAFTWERK

зала 'Универсиада', София 
28 февруари 2018

текст: Никола Шахпазов, снимки: Орлин Николов

Някак плашещо е усещането, че между предишното и настоящото софийско гостуване на KRAFTWERK покрай нас са се промъкнали цели 13 години. Още по-особено е осъзнаването колко променени сме ние и колко KRAFTWERK продължават да бъдат те. Защото KRAFTWERK не е точно име на група или проект, а особено състояние извън времето и до голяма степен извън стиловите правила на настоящето – което и да е то. Да не забравяме – това е тяхното четвърто десетилетие, последното им истинско студийно издание излезе през 2003, което изобщо не им попречи този януари да гепят Грами за най-добър електро албум.

Новото 3D шоу на KRAFTWERK е олицетворение на всичко най-важно за тяхната същност. То едновременно е много 2018 (затова всеки посетител изглежда особено на място със специалните си очила), изпълнено е с дълбочина и детайл, подходящи за всяка епоха, но едновременно с това звучи и доста 1978, макар че голяма част от събралите се фенове не са били родени по време на издаването на класическия ‘Die Mensch-Maschine’.

Като говорим за присъстващите, учудващото е не толкова тяхното многообразие (от брадясали момчета с тениски на PANTERA до хипстърливи девойки и основатели на софийската електро групировка METROPOLIS), колкото техният брой – без съмнение преди 13 години в близката зала ‘Фестивална’ бяхме по-малко. Което поставяме като пореден плюс в и без това абсурдно футуристичната, ретроградна, стояща твърдо извън времето същност на KRAFTWERK.

Те сякаш никога няма да бъдат стари, да не говорим пък за износени или ирелевантни. Подобно на роботите с червени ризи от обложката на ‘Die Mensch-Maschine’, немците са универсални, вечно млади, механично перфектни и дигитално адекватни, винаги едни и същи, но всъщност – различни във всеки миг.

Затова през 2018 ги гледаме през 3D очила, визуалната магия придобива нови измерения и допълнителна дълбочина, а аудио презентацията е минала на ново ниво, което е едновременно базово (‘Boing Boom Tschak’), култово (‘Trans Europe Express’) и адски, адски съвременно (‘Aero Dynamik’). 

Макар и не чисто пространствено, основна остава фигурата на Ралф Хютер, който свири, пее и импровизира (именно – импровизира!) в рамките на цялата триизмерна, ретро-авангардно-футуристична постановка на четирима роботизирани германци и тяхната разходка из четири десетилетия електронни песни за радиация, спорт, роботи, дехуманизация, Детройт, Дюселдорф и техно.

Красиви, сдържано-театрални, умело дирижиращи шоуто, Хютер и неговите момчета с германска точност ни прекарват през достатъчно различни композиции, сред които най-сериозни овации обират ‘The Model’, ‘The Robots’ и ‘Radioactivity’, макар че нашата винаги будна съвест държи да подчертае особената прелест на нещата от ‘Tour de France Soundtracks’ (цели шест!), които по особен начин формират гръбнака на този прелестно странен спектакъл. 

Защото концерт е сухо и малко определение. Денс парти е направо неприлично. Но пък думата KRAFTWERK с цялата й благозвучност и културно значение отвъд обичайното определение, тежи особено ясно на мястото си. В миналото, настоящето и бъдещето.