Клуб Terminal 1, София

24 март 2018 

 

текст: Никола Шахпазов, снимки: Орлин Николов

 

 

Ужасяващото клише, че всеки концерт на LAIBACH в София се превръща в аудио-визуално пиршество на индустриалната поезия и звуковото мракобесие, всъщност е абсолютно на място. Независимо от промените в състава на групата и тектонските размествания в света на музиката от 2004 (когато ги видяхме за първи път тук) насам, LAIBACH остават както очаквано перфектни в представянето си на живо, така и абсолютно непредвидими относно подхода към всеки лайв.

 

Наистина, трудно можеш да си готов за онова, което те са ти подготвили. Независимо, че си ги гледал преди това, а още по-малко – защото си обръгнал от хиляди концерти и си готов да приемеш поредния (дори на любима група) като някаква обикновена случка в доволно скучния ти градски живот. Във всеки случай, LAIBACH са тук, за да ти кажат, че не си познал. В техния случай това е удар с хидравличен чук в главата и надменен смях (със словенско-немски акцент), които бързо те връщат в реалността, в която великата музика все още не е мъртва, а нейните пророци LAIBACH не пестят усилия в доставянето на студено-индустриални, ретро-авангардни доказателства за последното.

 

 

И тъй като при тях концертите винаги са били поне толкова интегрална част от целия проект, колкото и студийните издания, не се учудваме, че през 2018 LAIBACH стоят абсолютно адекватно на сцена – с всички визуални красоти, светлинни ефекти и отлично балансиран звук, които подхождат на епохата.

 

Едновременно с това, те държат да подчертаят откъде идват. Днес LAIBACH са подчертано електронни, псевдо-тоталитарни и тежко, много тееежко индустриални… както през 80-те, но не съвсем. В крайна сметка, актуалното им издание ‘Also sprach Zarathustra’ е завръщане към минимализма от далечното минало на европейския индъстриъл и електроника, когато детайлът и атмосферата бяха по-важни от лъскавата продукция.

 

Неслучайно концертът започва с всички парчета от вдъхновения им от философско-месианската творба на Ницше албум, изпълнени в съответния ред, но очаквано различни от студения студиен запис – най-малкото защото са представени от пълнокръвна група с китари, барабани и клавири. Очаквано, на сцената рецитира единствено любимият ни Милан Фрас, очакваният акцент е върху иначе краткото 'Das Glück', а сладкото шумово представление ни помага да се потопим дълбоко в атмосферата и на ‘Ein Verkündiger’, и на двете части на ‘Das Nachtlied’.

 

 

Индъстриълът от старата школа някак безпроблемно прелива и във формалната втора част на концерта, когато на сцената вече стои и абсолютно перфектната Мина Шпилер, която заедно с Фрас представя композиции от самото начало на изтощително дългата LAIBACH история като ‘Brat Moj’ и 'Ti, Ki Izzivaš’. Усещането в тези моменти е абсолютно величаво, сякаш присъстваме на записите на онази невероятна вечер през 2012 в галерия Tate Modern, появили се по-късно като концертния албум ‘Monumental Retro-Avant-Garde’. 

 

Разбира се, нямаме нищо против да чуем и ‘Smrt za smrt’, но вместо това получаваме задоволителните заместители – кавъра на ‘See That My Grave Is Kept Clean’, техно хита ‘Tanz mit Laibach’ и дори особено мракобесна смесица на ‘Opus Dei’ и ‘Leben Heißt Leben’, чиято тоталитарна помпозност и чернобяла визуална изящност приемаме като истинско извинение за забавянето на концерта и висенето ни поне час в подмолно зимната пролетна вечер пред клуба.

 

Не сме очаквали по-малко, но получихме повече, бяхме победени и анексирани чрез техния добър стар ‘Blitzkrieg’, защото авангардната индустриална същност на LAIBACH не знае пощада – тя пристига и асимилира. Първи, втори, трети и четвърти път – без милост.